Майк Лосон - Вътрешният кръг

— Аз мога да докажа, че през шейсет и четвърта сте придобили голяма сума пари с неизвестен произход, мистър Донъли — спокойно отвърна Ема.

— Получих я в наследство, за бога!

— От кого, мистър Донъли? Всъщност можете и да не отговаряте на този въпрос. Нека изчакаме да ви го зададе ФБР.

— Нищо няма да ми задава ФБР! — запени се Донъли. — Аз командвам цялата…

— Мога да докажа и нещо друго, което е от решаващо значение, мистър Донъли — продължи все така невъзмутимо Ема. — Един рапорт в архивите на тексаската пътна полиция от шейсет и трета недвусмислено сочи, че вие сте се познавали с Макс Тейлър. — Главата й се наведе над малката масичка и спря на няколко сантиметра от лицето на Донъли: — Това, дребно копеленце, със сигурност мога да го докажа!

— Виждали сме се само веднъж, което не означава, че…

— По заповед на Тейлър вие сте назначили Матис в личната охрана на президента — ледено го изгледа Ема и главата й величествено се отдръпна назад. — Може и да не сте знаели, че той планира убийството на президента, но след покушението сте направили всичко възможно да спъвате следствието. Защо? Защото Тейлър ви е държал в ръцете си. Вас, директора на Сикрет Сървис. А с какво ви е държал? С далаверата от ноември шейсет и трета. Ето защо вие правите всичко възможно да скриете връзката си с Максуел Тейлър.

— Нищо не можете да докажете! — промърмори Донъли може би за трети път.

И беше прав. Наистина не можеха. Доказателства за контакти между Донъли и Тейлър нямаше. В това отношение и двамата бяха проявили крайна предпазливост. Никой не можеше да докаже, че Донъли и Тейлър са намерили голяма сума пари в колата на Гереро. Не бяха в състояние да притиснат Донъли дори с данъчните власти, защото той надлежно си беше платил данъците въпреки неизвестния произход на парите. Но всичко това беше без значение.

— Доказателствата са за съда, мистър Донъли — небрежно подхвърли Ема. — Но журналистите не се нуждаят от тях, за да превърнат живота ви в ад. Разполагаме с предостатъчно косвени доказателства и поредица от необясними съвпадения, които Стоун Филипс ще подреди достатъчно убедително в предаването си „Дейтлайн“, за да изглеждате в очите на хората като съучастник в грабеж, убийство и престъпен заговор, като през цялото време ще повтаря, че всъщност вие изобщо не сте официално заподозрян. Това несъмнено ще накара ФБР да се зарови по-надълбоко, не мислите ли? Един господ знае какво ще открият в къщата на Тейлър — може би нещо, което още по-безспорно ще докаже връзката помежду ви. А вашите приятели в Конгреса (макар че се съмнявам да имате такива) положително ще ви поканят да дадете официални показания пред специална комисия и тези показания ще се предават на живо по телевизията. Там ще трябва да обясните защо сте излъгали, че сте подложили определени свои подчинени на тест с детектора на лъжата и защо сте отказали да разследвате връзката между Дейл Естъп и Били Матис. До края на живота си ще трябва да отговаряте и на още два въпроса: защо, по дяволите, сте поддържали връзка с един луд от Джорджия и каква е била ролята ви в покушението срещу човека, когото сте се клели да защитавате.

Махоуни изрично ги беше предупредил да не казват на Донъли, че истинската мишена е бил Монтгомъри. Едно е да организираш убийството на някакъв писател, но съвсем друго — на държавния глава.

Лицето на Донъли придоби пепеляв цвят и Демарко реши, че е на секунди от апоплектичен удар.

— Не! — дрезгаво измуча Донъли и бавно се изправи. Краката му видимо се подгъваха. — Не! — повтори още веднъж той, този път с малко по-укрепнал глас. — Не можете да ме хванете! Никой не може да ме докосне. Аз съм директор на Сикрет Сървис!

Обърна се и напусна масата. Отначало крачеше бавно, очевидно опитвайки се да запази някакво достойнство, но после се понесе към вратата с цялата бързина, на която бяха способни късите му крака. Бодигардовете хукнаха подире му.

— Е, добре се позабавлявахме! — промърмори Ема.

Председателят тормозеше един гълъб.

Бяха седнали на стъпалата пред Капитолия и гледаха към паметника на Уошингтън. По небето нямаше нито едно облаче, а лекият ветрец беше достатъчен, за да раздвижва знамената около паметника като на рекламен филм.

Махоуни беше купил пликче небелени фъстъци от уличен продавач и в момента се забавляваше да ги пуска един по един в краката си и да гледа как гълъбът с проскубана опашка на метър от него буквално се задавя от лакомия. Птицата беше олицетворение на раздвоението, напрягайки малкия си мозък да прецени дали някакви ядки заслужават риска да се влиза в обсега на крайниците на това голямо белокосо животно, от което се разнасяше миризма на ферментирало зърно.