Дот Хатчисон - Лятото на ангелите

— Получихме разрешение от агент Дърн — уточнява Прия, докато разгръщам страниците. — Не бяхме сигурни дали е позволено да се свързваме със семействата, но тя каза, че стига да го направи Стърлинг и да не се споделя лична информация, няма проблем.

— Илайза?

— Правиш десет години в Бюрото — усмихва се колежката ми и свива рамене. — Казах на всички, че заедно готвим нещо за теб и ако желаят и все още пазят мечето, ги молим да пратят снимка на хлапето с него. Отговор получихме в около двайсет и пет процента от случаите. Наистина изумително. Пратиха ни снимките и ние ги разпечатахме.

Вътре има снимки и на Прия — на дванайсет и твърде кльощава, в плен на пубертета, със сини кичури в тъмната коса. На едната снимка е гушнала с все сили мечето, озъбена към дневника в ръцете й — безкрайното писмо до Чави. На втората, вероятно направена от майка й, са уловени идеално гневът на момичето и шокът на Едисън, а мечето е във въздуха и лети по траектория, в края на която ще се сблъска с главата на колегата ми.

Едисън въздиша, но твърде топло, за да бъде убедителен.

А ето я и новата снимка — Прия на масата в ресторант, с блуза, разцепена под ъгъл под бюста, така че да се вижда цветната татуировка на хълбока й. Мечето е поставено в чиния, с малка бяла блузка с червен надпис, който гласи: „Преживях вечеря с Гуидо и Сал!“.

Не връчихме мечета на повечето Пеперуди — бяха твърде големи за тях, а и не искахме да мислят, че ги покровителстваме. Дадохме обаче играчка на Кийли и ето я в колата на майка й, мечето е поставено отпред на таблото.

Липсват снимки на децата от последния месец и съм толкова, толкова благодарна, че направо нямам думи.

Вик се изправя и заобикаля масата, целува момичетата по бузите една по една.

— Прекрасно, дами. Благодаря ви.

Кимам, на косъм да се разплача като бебе и неспособна да обеля две думи на кръст.

— Що-годе добре ли си? — пита Прия и аз пак кимам.

Младият агент, който играе ролята на разсилен за „Вътрешни“, подава глава в заседателната зала. Ериксън, така се казва.

— Агенти? Когато сте готови.

Спираме да оставим албумите на съхранение в кабинета на Вик, после извеждаме момичетата навън. И трите ме прегръщат здраво и шепнат благодарности, и както спускането с асансьора ми е помогнало да се взема малко от малко в ръце, това им поведение направо ме поваля в ридания. Вик ми подава кърпичката си, без да гледа.

Когато влизаме в заседателната зала, значката ми е на масата пред стола, превърнал се в мое място през изминалите три дни, кожената корица е отгърната назад, така че значката да се вижда най-отгоре. Сядам, взимам я в ръце и я оглеждам.

Някой, може би агент Дърн, е успял да изчисти кръвта от А. Мъчих се четири години, опитала съм всичко — от клечки за уши до игли и потапяне на цялата проклета железария в сапунена вода, но ето я днес, най-сетне чиста. Ето ги Справедливостта и орела, ето потъмнялата от прекомерно търкане златна окантовка, обградена от участък, където е лъскава от пипане, но все още не се е изтъркала. От десет години тази значка е част от мен.

— Агент Рамирес.

Поглеждам Дърн, която ме озарява със страховитото си съчувствие от другата страна на масата.

— Заключението на настоящото разследване е, че действията ви са били не само приемливи, но и необходими. Макар да скърбим за загубата на живот, сте постъпили както е било редно, за да защитите не само колегите си агенти, но и детето, взето за заложник. Благодарим ви за службата. Административното ви отстраняване е вдигнато и макар да препоръчваме терапия, за да се справите с емоционалните последици, имате разрешение да се върнете на активна служба.

— Стига да го желаете…

Едисън прикрива устата си с ръка и се взира в масата с толкова неразгадаемо изражение, че сигурно го боли от усилията да не се зъби. Стърлинг е скръстила длани в скута си, втренчила е поглед в тях, но очите й блестят и са навлажнени.

Вик…

Вик ме изнесе на ръце от ада, когато бях на десет години, и от тогава насетне ме е спасявал още много пъти. Поглежда ме в очите и се усмихва — тъжно, но спокойно, и кима.

Оглеждам значката в ръцете си, поемам си дълбоко дъх и се обръщам отново към агентите от „Вътрешни разследвания“ от другата страна на масата.

— Агент Рамирес, взехте ли решение?

Поемам си още веднъж бавно и дълбоко дъх и събрала цялата си смелост, отвръщам:

— Да, взех.

Имало едно време момиченце, което се страхувало да наранява другите.