Дот Хатчисон - Лятото на ангелите

Прия е запозната с това междинно състояние. Прекара пет години от живота си в него и дори сега, след активното възстановяване през последните три години, все още има дни, в които „не съвсем добре“ е най-доброто, на което е способна.

Вадя книга с логически задачи, за да не се съблазнявам да надзъртам през рамото й. Тя ще ни позволи да видим снимките, когато е готова.

— Равена най-сетне се появи — обявява Прия, намръщена замислено срещу една от снимките. — Отседнала е при приятел на Аутър Банкс. Трябва да ходят до друг остров, за да получат достъп до интернет, а не са си правили труда. Включила си телефона чак днес.

— Как е тя?

— Що-годе добре — усмивката на Прия се завръща, мимолетна, но искрена. — Ще се присъедини към нас в Мериленд за последните снимки. След това смята да поднови паспорта си и да оправи личните си дела, за да може да дойде с мен, когато се върна в Париж. Мисля, че ще се почувства по-добре, когато между нея и майка й има цял океан.

— Малко се притеснявам какво може да научи от вас с майка ти.

— На нашата улица има балетно студио. Правя много от официалните им снимки, те ми позволяват да снимам репетиции и часове, както и няколко постановки. Смятам да я заведа там и да я представя.

Понеже Патрис Кингсли е израсла с любов към танца, а Равена е танцувала из цялата Градина, за да се поддържа във форма, след излизането оттам балетът слива двете й същности и в момента за нея е начин да запази разсъдъка си.

— Добра идея — отбелязвам и Прия кима, залепя ивица хартия и се пресята към лист със стикери с лъскави камъчета.

Към полунощ, когато Прия спи дълбоко, завита презглава с одеялото, Едисън се размърдва и се озърта.

— Неrmana ?

— Тук съм.

— Я се довлечи на леглото. Не мога да фокусирам погледа си чак до теб.

С кикот оставям книгата и химикалката и се намествам на леглото до него. Левият му крак е вдигнат на специално оформено парче пяна, но все пак не искам да го клатя прекалено много. За щастие, венозната система и кабелите са от другата му страна. Сгушвам се с глава на рамото му и известно време просто дишаме в синхрон.

— Някой обади ли се на родителите ми?

— Те са на круиз в Аляска с леля ти и чичо ти. Обяснихме им, че операцията е минала успешно и ще им се обадиш, когато спреш да се друсаш.

— Моля те, кажи ми, че не сте…

— Не, не сме споменавали на майка ти, че се дрогираш до небесата! — изсумтявам. — Казахме й, че си на силни болкоуспокояващи.

— И не ми харесва.

— Горкичкият той!

— Горкичък я… — той пак се унася. Омразата на Едисън към силните болкоуспокояващи няма нищо общо с мъжествеността и издръжливостта, просто се ужасява да губи връзка с действителността до такава степен.

Не съм сигурна кога се унасям и аз. Смътно осъзнавам галенето по косата и тежестта на одеяло, която ме притиска, а нечий глас ми повтаря да се унасям и да спя, което и правя.

Рано в слънчевото вторнишко утро седя на обикновената дървена пейка пред конферентните зали на „Вътрешни разследвания“ и почуквам в безкраен, притеснен ритъм с палци по телефона си. Коляното ми подскача и единствено силната ми воля удържа петата да не ритмува по пода. Очевидно и видимо съм кълбо от нерви и не смея да отклоня очи от ръцете си от страх, че ще видя вратата да се отваря и ще се вкаменя.

Приближават се равномерни стъпки и усещам как някой сяда на пейката до мен. Не е нужно да поглеждам, за да позная Вик. Дори да не ми беше привично присъствието му, той носи един и същ афтършейв по-дълго, отколкото съм на този свят аз.

— Такава е процедурата — казва той тихо, все още се старае да запази теоретичното ми достойнство, макар че сме сами в коридора. — Правила си го и преди, така че и сега ще се справиш.

— Този път е различно.

— И да, и не…

Процедурата. Понеже винаги, когато агент стреля с оръжието си, „Вътрешни разследвания“ проверява обстоятелствата и дали това е било най-добрият вариант, както и дали не е имало друг начин, който е трябвало да видим. Минавала съм през това и преди, и през повечето време, колкото и неудобно да седиш пред агентите от „Вътрешни“ и да обясняваш всяка твоя дребна постъпка, всъщност е успокоително. В определен смисъл ти помага да се убедиш, прекратявайки всякакви съмнения, че не само си постъпил по правилния и единствен възможен начин, но и че ти и другите агенти отговаряте на високите стандарти и морала на агенцията и обществото.

Днес не е успокоително, понеже днес е различно.