Дот Хатчисон - Лятото на ангелите

— Добре, hermana .

Няколко часа по-късно, много след като Вик се е върнал със закуска от вендинг машина за всички ни, хирургът — млада и усмихната жена, излиза в чакалнята и ни се усмихва широко. Възелът в корема ми се разхлабва.

— Агент Едисън ще се оправи — казва ни докторката и се настанява в стола срещу нас. — В интензивното е, все още излиза от анестезия. Само да се опомни още малко и ще му дадем всички указания, които най-вероятно ще пренебрегне.

— Ха. Май наистина познавате хората като него.

— Оперирам морски пехотинци; те всички са такива. Ще остане тук поне още няколко дни и броят им може да се увеличи в зависимост от първите стъпки по време на лечението му. Най-вероятно ще зависи от това колко добре се държи. Ето с какво ще искам да го тормозите: Не се наложи да слагаме никакви железа, но това не означава, че няма да се наложи да се върне и да го накачим с тях, ако прецака операцията. Това ще рече — да се подчинява на ограниченията, да регулира болката си, да не се насилва повече, отколкото физиотерапевтът му разрешава. Ще се налага да го наритвате яко.

— О, добри сме в това отношение — подсмива се Вик.

— Обикновено бих казала, че може да влизате по един в интензивното, но…

— Но? — пита Стърлинг и се надига.

— Но първите думи, излезли от устата му, бяха имената ви, така че според мен ще си почива по-добре, ако отидете при него заедно. Просто не забравяйте, че трябва да си почива!

Вик дава обещание от името на всички ни и ние с Илайза поне веднъж сме прекалено уморени, за да си играем с търпението му. Самата лекарка ни отвежда обратно до стаята, където бледият и замаян Едисън лежи в широко болнично легло с жици и тръбички, щръкнали от гърдите и едната му ръката. Вдига другата за поздрав и се разсейва от гледката на системата.

— Сложили са го на едно от хубавите сокчета — заключава Вик тихичко.

— Vete a la mierda [47] Майната ти (исп.) — бел. ред. , Вик! — мърмори пациентът.

— Говоря испански, както ще си спомниш, когато се освестиш. Знам как ме наруга. Загадка е само за Стърлинг.

— На нея никога не бих казал такова нещо!

Мили боже, Едисън ми звучи абсолютно скандализиран. Озърта се за Стърлинг и я подканва да приближи, като опипва с ръка, докато тя не пристъпи напред. Придърпва я към себе си, почти лице в лице, въпреки неудобното положение на леглото. Уверява искрено носа й:

— Не бих ти казал такова нещо!

— Благодаря за което! — отвръща тя с почти същия тон и лепва нежна целувчица на върха на носа му.

Вик направо се стряска и ме поглежда заинтригувано.

— Знаехме ли за тази работа?

— Шегуваш се, нали? Дори те не са знаели.

— Но не и ти…

— Е, възможно е да събирам залози от момичетата… Двете с Прия се обзаложихме кога ще стане, Инара и Виктория-Блис залагат, че няма да го бъде.

— И не си и помислила да споделиш?

Облягам се на широкото му рамо и се усмихвам, докато Едисън се опитва да убеди Илайза, че е съвсем добре, честна дума.

— Не исках никой да го закача, докато не се сети сам. Не исках да се саморазубеди.

— Нали знаеш, че на агентите от един екип не е позволено да ходят един с друг? Заради фаворизирането.

— Знам също, че приятелствата, които имаме с момичетата, противоречат на правилата. Прекалено сме близки. Въвличаме се прекомерно. Но сме един от най-добрите екипи на проклетото Бюро. Ще изиграем някак ситуацията.

— Да. Не се съмнявам.

Двамата стоим близо до стената, гледаме и попиваме семейната топлина, докато Едисън не се стряска отново от венозната система и тогава ставаме свидетели как Илайза пада от смях от леглото.

Джени довежда Прия в „Бетезда“ малко по-късно сутринта, след като са преместили Едисън в обикновена стая. Инара и Виктория-Блис също са притеснени, но не мисля, че някой от нас иска да им дава поводи да го закачат по-късно. Той не си спомня изцяло часовете в интензивното и мрази болниците, така че известно време ще е доста крив.

Така че…

— Прибирайте се — нарежда ни Джени, включително на съпруга си. — Изкъпете се. Поспете. Облечете си чисти дрехи, за бога! Не ви се позволява да се връщате тук поне осем часа!

— Но…

— Няма да сте от полза на онзи млад човек, ако самите вие припадате от умора. Хайде.

— Но…

— Виктор Хановериан, не ме карай да се обаждам на майка ти!

Шефът ни се ухилва на жена си и я целува сладко.

— Просто исках да видя колко време ще ти трябва да извадиш коза с мама…

Тя отвръща на целувката му с усмивка и го милва по бузата, след което рязко и болезнено му усуква ухото и Вик се присвива и се навежда след завъртането на ръката й, за да намали болката.