Дот Хатчисон - Лятото на ангелите

— А ти как взе решение?

— Дъщеря ми се развълнува. Ако напуснех ФБР, нима все още щях да съм Жената чудо? — Дърн се разсмива на изумлението ми. — Момиченцето ми смяташе, че всички ФБР агенти са супергерои и майка й беше Жената чудо, която върти Ласото на истината. Не просто повалях злодеи; защитавах и другите супергерои. Тогава беше на четири. Не разбираше, че в работата ми се съдържа и много повече от това. Що се отнася до нея, бях Жената чудо, а тя никога не допуска лошите да победят… — Дърн клати глава и изважда още едно пликче с бонбонки, от което сипва в шепата си. — Как бих могла да споря с нея?

— Кара Ерет смяташе, че съм ангел.

— Имало е и други случаи след нея. Не е само един, с който се свършва всичко и кризите са преодолени до една. Ще има и други случаи, които ще те удрят също толкова силно, и причините това да се случи може да не са същите… — старицата сипва бонбончетата в устата си, дъвче и преглъща бързо. — Не се срамувай да обмислиш добре решението си, Мерседес. Ще бъде по-добре не само за теб, но и за Бюрото.

Кимам, а мислите ми вече се носят по релсите на думите й.

— Как е Едисън?

— Ще се оправи. Може би ще го боли при лошо време и определено няма да катери стълбищата на стадионите в скоро време…

Агент Дърн потреперва лекичко.

— Дори в най-добрата си форма не съм разбирала онези, които катерят стълби целенасочено. Особено на стадионите! Но пък съм почти на седемдесет и все още съм с оригиналните си коленни капачки, та може и да се окажа права…

Напускам кабинета й със смях, което вероятно не е нормалната реакция на агент, пратен току-що в принудителна отпуска. Изпращат ме няколко озадачени погледа.

За първи път от седмици сядам зад волана на собствената си кола и излизам от гаража. Домът ме чака, дори ако не съм напълно уверена, че там е моят дом — моята удобна малка къщурка, опетнена от отминалия месец и промяната. Спирам и взимам кутия кексчета за Джейсън, които си поделяме на предната му веранда, докато той плеви цветните лехи, а аз зашивам копчетата на ризите му и кърпя скъсаните места, понеже ако някъде има остър ръб, той непременно ще си закачи ризата на него.

— Е, значи приключи? — пита той.

— Приключи.

— Радвам се, че всичко е наред!

Прекарвам остатъка от следобеда в обикаляне из къщата, включвам личния си телефон за първи път от почти седмица и го закачам за лаптопа, за да сваля снимките, които искам да задържа. След това изпитвам известно задоволство да извадя картата му и да разкатая фамилията на телефона с бейзболна бухалка. Все някой ден ще го сменя и този път няма да дам номера си на Есперанца.

Наясно съм, че можех и просто да си сменя номера, без да убивам телефона. Но така е по-удовлетворително.

Късно следобеда тръгвам към „Уолмарт“ и се връщам с наръч пластмасови туби. Черното кадифено мече се връща на нощното ми шкафче, живо и здраво, но останалите натъпквам в тубите, заедно с препарат против молци, който да защитава плата. В пералното ми помещение има склад, който е в обхвата на климатика, защитен от влага и всички други опасности на гаража, и когато вратата се затваря зад кулата от туби, имам чувството, че съм си отрязала някой пръст.

Стените на спалнята ми се струват празни, дори голи, но може би пък това не е толкова лошо. Сменям чаршафите, просвам се на леглото, затоплено от слънцето, и оставям мислите си да се реят през всичко случило се. Трябва да взема решение, но агент Дърн каза, че имам време. Не прибързвай, защото има време…

Същата вечер тръгвам обратно към „Бетезда“. Дежурната сестра каза, че са дали на Едисън втора пълна доза „Дилаудид“ [48] Опиоидно обезболяващо, търговско название на хидроморфона — бел. прев. преди няма половин час, така че не е изненадващо, че спи като мъртвец, когато влизам в стаята. Джени я няма, но Прия се е разположила на малкото диванче с купчина снимки и притеснително количество канцеларски принадлежности за скрапбук [49] Книга с изрезки — бел. ред. .

— Така значи, Едисън и Стърлинг… — подхвърля тя.

— Той ли ти каза? — намествам се в стола между нея и леглото, от дясната страна на Едисън.

— Не с тези думи. Попита дали би било странно да продължи да се обръща към друг човек с фамилията му, ако са се целунали.

— А ти какво отговори?

— Че не е по-странно, отколкото да наричаш някоя от сестрите си по фамилия през цялото време — Прия ми се ухилва. — Радвам се, че си що-годе добре.

— Що-годе — повтарям, изпробвайки думата на вкус. — Да.