Дот Хатчисон - Лятото на ангелите

— Преди няма и година в това легло беше ти, Виктор, и докторите не бяха сигурни дали ще го напуснеш по друг начин, освен в чаршаф и чувал. Ще минат още поне няколко години, преди да си върнеш правото да се шегуваш с мен в болници!

Скастрен както си му е редът, той я целува отново:

— Права си, извинявай. Беше несъобразително от моя страна.

— Благодаря ти.

Стърлинг ме поглежда, хваната ръка за ръка с Едисън, макар че той спи дълбоко.

— Маневра с цел запазване на връзката?

— Определено.

Вик разтърква ухото си с гримаса:

— За разговора ли говорите или за малтретирането?

— Да — отвръщаме решително и Джени се ухилва, макар да се връща към прогонването ни през вратата.

Прия застава на мястото на Стърлинг до леглото и вдига крака на матрака.

— Не се притеснявай — ако се опита да стане, ще заплаша да му изтръгна катетъра. Ще се засрами толкова, че ще трябва да се държи прилично!

След тези думи ми се налага направо да изнеса истерично кикотещата се Илайза през вратата на болничната стая.

Въпреки получените от съпругата си заповеди да ни заведе у дома, Вик изпълнява дълга си и ни връща в Куантико. И двете ни коли са там — предполагам, че тази на Стърлинг е докарана от Уотс, — както и чантите ни, но има и още нещо, което искам да свърша.

На бюрото на агент Дърн във „Вътрешни разследвания“ предавам значката и пистолета си, а тя се обръща, за да ги прибере на сигурно място в сейфа на стената. Няма да лъжа — боли да гледам как изчезват вътре. Обикновено, когато пистолетът ми е в сейф, знам комбинацията, независимо дали е временната на хотелска стая, датата на Клането на Свети Валентин (Стърлинг), онази, на която Прия влезе в животите ни (Едисън), или рождените години на Холи, Британи и Джейни (Вик). Или моята — денят, в който Вик ме извади от хижата.

— Не очаквам разследването да доведе до някакви изненади — обяснява ми Дърн и ми подава малко пликче бонбонки „Ем енд Ем“ от горното чекмедже на бюрото си. — Ще ни отнеме няколко дни да организираме всичко, преди да те повикаме. Бих казала, че така ти даваме и време да подготвиш каквото ти е необходимо в своя защита, но ти ни държеше в течение на всяка своя крачка, така че използвай времето за почивка. Мисля, че ще си свободна около седмица-две, после ще ти върнем значката.

Не съм сигурна какво се изписва на лицето ми в този момент, но тя се надига в стола си с интерес и загриженост.

— Агент Рамирес? Не си ли искаш обратно значката?

— Аз… не съм сигурна — признавам тихо. Въпреки това, което ми казаха Кас и Стърлинг сутринта — дявол го взел, въпреки това, което казах на Вик — не съм сигурна дали мога да продължа да върша тази работа, без да си нанеса рани, които не съм достатъчно силна да понеса.

Първоначалната изненада на Драконката се претопява в разбиране, намества се отново в креслото си, сваля очилата за четене от носа си и ги сгъва, като ги пуска на верижката им и те остават наклонени на гърдите й.

— Всеки агент стига до този момент, Мерседес — казва ми мило. — Поне наистина добрите агенти. Това, че си достигнала тази точка в кариерата си, без да си в критично състояние, е свидетелство за силата ти, но също и за уменията на Хановериан и Едисън, а и за начина, по който в екипа се подкрепяте един друг. Поставянето на бъдещето ти при нас под съмнение не те прави лош агент. Не прибързвай. Ще разполагаш с време да премислиш добре нещата.

— Вие някога… — прехапвам края на въпроса, но тя се усмихва.

— Преди четиридесет и една години — отговаря ми Дърн. — Имахме агент, който преследваше заподозрян и се наложи да използва смъртоносни мерки. Нямаше свидетели, но екипът му и местната полиция, с които работеше, до един коментираха, че случаят му се отразил извънредно отрицателно. В крайна сметка разследването ни не успя да установи какво всъщност се е случило по време на сблъсъка. Препоръчахме отстраняване от активна служба и пълна психологическа оценка, преди агентът да се върне на работа.

— И какво стана?

— Предаде значката и оръжието си, отиде у дома, взе личното си оръжие от килера и застреля жена си и двете си деца, след това сам си видя сметката.

— Исусе!

Драконката кима, а усмивката й става тъжна.

— Мисля, че са ти познати въпросите, които си задавах през следващите няколко месеца и дори след това. Дали аз съм причината? Нося ли отговорност за смъртта на семейството? Дали по време на разследването съм пропуснала някакъв детайл, който щеше да ми подскаже, че агентът ще постъпи така? Колко добра мога да бъда в работата си, ако не съм осъзнала, че може да има такива последици? Как да остана във ФБР след тази случка? Това не е първият път, когато си задаваш подобни въпроси, Мерседес, макар че сигурно е първият, когато ги формулираш толкова ясно. Независимо дали ще останеш с нас или не, няма да е и последният път. В мигове като този все същите въпроси стават част от теб…