Дот Хатчисон - Лятото на ангелите

Вик отпуска ръка на коляното ми. Не стиска, просто ме докосва. Топъл, уверен и познат допир.

По коридора се разнася скърцане и тропане на патерици. И двамата поглеждаме към Едисън, който бавно се показва иззад ъгъла. В горната си половина изглежда почти готов за работа, с бяла официална риза и черен блейзер, в комплект с черна вратовръзка, покрита с малки рози, наподобяващи стъклопис. Вместо официален панталон обаче носи меко спортно долнище и се опитва отчаяно да се престори, че това минава за професионално облекло, а черните маратонки не ги е обувал, откакто го повишиха. Долнището е достатъчно свободно, за да не се набиват на очи дебелите превръзки на лявото му бедро. Трябва да знаеш, че са там, за да ги забележиш.

Изглежда ужасно. Жълтата найлонова болнична гривна още се люлее на китката му и надзърта под маншета; а дори под едноседмичната четина, която на практика вече се е превърнала в брада, личи, че е ужасно блед. Вдълбаните около очите му бръчки подсказват, че не пие толкова обезболяващи, колкото би трябвало.

Pendejo [50] Глупак (исп.) — бел. ред. го гръмнаха преди седмица, но ни праща по дяволите, опитаме ли се да му наливаме акъл в главата. Dios nos salve de idiotas y hombres [51] Боже, опази ни от идиоти и мъже (исп.) — бел. прев. .

— За малко да закъснееш — казва вместо поздрав Вик. Едисън стига до нас и умува известно време как да застане неподвижен на патерици.

— Имам чувството, че всеки един агент в сградата ме спря да поговорим.

— Радват се, че си се върнал?

— Поучават ме да я карам полека — поправя Едисън командира ни и се почесва по брадата. — Уотс казва, че не може да ми се има доверие да се грижа за себе си както трябва, затова всички държат да се уверят лично…

— Не мисля, че греши.

Разговорът е познат и повтаря милион други, така че облягам глава на стената и затварям очи, за да оставя гласовете им да ме унесат. Палците ми продължават да троп-троп-тропат припряно по телефона. От това безкрайно повторение вече ме болят китките. Но не мога да спра.

Връх на маратонка ме подритва по глезена.

— Хей — обажда се Едисън, — пазим ти гърба!

— Знам — отвръщам, но гласът ми е прекалено писклив, за да звучи достоверно.

— Не си сгрешила в нищо.

— Знам.

— Мерседес! — този номер мръсното копеле е научило от Вик, чака да го погледна. — Ние сме с теб!

Поемам си дълбоко дъх и го изпускам полека, после повтарям, този път броя. Накрая казвам:

— Знам. Просто…

— Това ще помогне ли? — пита нов глас и Едисън се олюлява със стреснат възглас, на косъм успява да се закрепи на патериците.

Стърлинг стои до него с лека усмивчица и картонена кошничка с четири чаши.

— Звънчета! — мърмори Едисън. — Ще ти окача звънчета!

— Само обещаваш! — тя връчва на Вик чаша, която силно ухае на черно кафе и лешникова сметана, моята е с наситен аромат на шоколад. Обяснява ми със свиване на раменете: — Предположих, че и бездруго си на нокти, но ако предпочиташ кафе, ще се сменим.

— Не, шоколадът става. Горещият шоколад е… — продължавам да почуквам по телефона с ръката, с която не държа чашата, имам чувството, че в гърдите ми бие малко заешко сърчице, което ще се пръсне от страх. — Чудесен е. Благодаря ти.

Едисън оглежда двете останали в кошничката напитки.

— Едното е моето, нали?

— Да, черно като душата ти. Ще си го получиш, когато влезем.

— Безкофеиново? — пита Вик.

Стърлинг пак свива рамене:

— Бих се притеснявала за кофеина, ако пиеше лекарства, но понеже не ги пие…

— Ама аз си пия лекарствата! Вик, не ме гледай така разочаровано! Пия си ги!

— Не всичките — обявява напевно Стърлинг и от възхитителното изражение на отвращение и потрес, което се изписва на лицето на Едисън, бих предположил, че тя е човекът, измъкнал го от болницата, и това е цената, която е определила и която той сега трябва да плати. Освен това смея да предположа и че не я е споменала предварително.

— Ще си взема обезболяващите, когато приключим със задачите, но предпочитам да не се лигавя и да не бръщолевя нечленоразделно пред „Вътрешни“, много благодаря! — Партньорът ни посяга към по-близката чаша, но Стърлинг я дръпва назад.

— И как смяташ да си пиеш кафето на патерици?

— Виждал съм те да успяваш.

— Да, но нямаш фигурата да го направиш като мен.

С почервенели връхчета на ушите, Едисън стрелва с бърз поглед коридора и в двете посоки.

— Нещо против? Опитвам се да се огранича до един семинар за сексуален тормоз годишно!