Коди Макфейден - Тъмната страна

— Изповедта, стига да е искрена, може да донесе само добро, агент Барет. Силно вярвам в това.

— Смоуки. Наричайте ме Смоуки.

— Добре, Смоуки, имаш ли някакви грехове за изповядване?

Имам много грехове, изключително много, отче, грехове от гордост, грехове от завист, грехове от сласт. Убивала съм хора. При самозащита, така е, но част от мен изпита удоволствие от това. Много ми хареса, че убих мъжа, който ми отне Мат и Алекса. Винаги ще съм щастлива от този факт.

Грехове?

Грешила съм със семейството, приятелите и с онези, които са ме обичали и са ми се доверявали. Лъгала съм… много. Пия нощем. Спала съм само с двама мъже през живота си, но съм го правила разюздано. Понякога от любов, понякога заради удоволствието, което ми доставя това. Грях ли е да изпитвам наслада, когато имам член в устата си или когато нашепвам в ухото на Мат или Томи „Чукай ме чукай ме чукай ме, мили Боже, чукай ме“? Дали Бог оценява, че го правя част от акта, от този сладък момент?

Ставала съм свидетел на чуждите страдания, мъчения и смърт, виждала съм обезобразени до неузнаваемост трупове, но съм се научила да извръщам поглед. Да изключвам образите и емоциите, да се прибера у дома и да хапвам спагети и да гледам телевизия, сякаш болката им не е била истинска или не е била от значение. Работата ми е да преследвам зли хора. Плащат ми, защото хората умират.

Това грехове ли са?

Помествам се на коленника. Всички неща, които минават бързо през главата ми, може да са или да не са грехове. Но никое от тях не събужда чудовището в съзнанието ми.

Виж ме , казва то, но този път гласът е нежен и този глас, разбира се, съм аз.

Сълзите потичат по лицето ми. Осъзнавам, че ще му кажа. През цялото време съм знаела, че ще му кажа — още в момента, в който стъпих тук. Затова потта и замайването ги няма.

— Сторих нещо ужасно, отче — прошепвам аз. — Мисля, че заради него никога няма да изпитам истинска радост. Няма да допусна да обичам истински някого отново. Защото не го заслужавам.

Докато изричам думите, с тях излиза и мъчителната болка. Чудовището на тъгата се опитва да пропълзи по гърлото ми и да изригне като вой. Не му позволявам, оставям го да се пръсне вътре в мен. Прекалено е тихо тук, Алън ще ме чуе. Скръствам пръстите на ръцете си в юмрук и го притискам в устата си. Хапя, докато не разкъсвам кожа. Вкусвам от собствената си кръв и потръпвам от болка.

Отец Йейтс е мълчалив, чака. Заговаря отново. Гласът му е нежен. Безопасен. За момент ми напомня за истинския ми баща, не за Бог, а за татко, който винаги ме пазеше от чудовищата под леглото ми.

— Облечи чувствата си в думи, Смоуки. Просто ги остави да потекат. Аз ще те изслушам, няма да те съдя. Никога няма да повторя казаното тук от теб пред някого. Време е да оставиш бремето, което носиш на плещите си.

Кимам. Сълзите продължават да се стичат по лицето ми. Наясно съм, че не може да ме види как кимам, но гърлото ми се затваря и не мога да говоря. Явно усеща това.

— Не бързай.

Подсмърчам, а той продължава да чака. Не след дълго ръката, стиснала гърлото ми, отпуска хватката си. Възвръщам способността си да говоря.

— След нападението прекарах известно време в болница. Сандс беше срязал лицето ми до кокал на повечето места. Също така рани други части на тялото ми и ме гори с цигара. Никое от нараняванията не беше животозастрашаващо, но изпитвах силна болка и всички се тревожеха да не направя инфекция, тъй като някои бяха доста дълбоки. Исках да умра, отче. Напълно бях сигурна, на сто процента, че трябва да си пръсна мозъка. Смятах да изляза от болницата, да се прибера у дома и да се самоубия.

— Продължавай.

— Всички знаят тези неща. Наложи се да потърся психиатър… знаете как приключи това. Просто казвам, че хората бяха наясно, че искам да сложа край на живота си. Знаеха за изнасилването и нямаше как да не забележат белезите. Те разбираха тези обстоятелства и ми намираха извинение. „Естествено, че ще иска да се самоубие, виж какво преживя горката!“ Разбирате ли?

— Да.

— Нещо вътре в мен ме разяждаше. Заради цялото това съчувствие. Бедничката Смоуки. Не е ли силна? Не е ли достойно за възхищение как преодоля всичко и продължи напред?

Горчивината се надига в мен също като черно кафе, може би дори като вкиснало мляко. Почти мога да го усетя в устата си. Това е вкусът на самопрезрението. Себеомразата.

— Кажи ми какво не са знаели те, Смоуки. Нещото, което не е било достойно за възхищение.