Коди Макфейден - Тъмната страна

Изпълвам се с враждебност, която ме замайва. Бузите и челото ми се зачервяват. Изпитвам чист гняв като хванато в ъгъла животно, което вижда светлината и тя го кара да беснее и пищи.

— Майната му на Бог — изсъсквам аз и вкусът на думите е много сладък, вълнуващ.

— Моля?

— Майната му на Бог и на прошката му. Защо ми е да моля този задник да ми прощава за каквото и да било? За какво трябва да бъде опростена майка ми? Знаете ли, че към края си ни умоляваше да я убием? Толкова много я болеше, че ни молеше да го направим, да отнемем живота ѝ. А тя беше най-отдадената католичка, която познавах!

— Направи ли го? — пита със съвсем спокоен глас отец Йейтс.

— Какво? Мамка му, не. — Яростта е като приливна вълна, която те блъска и не можеш да направиш нищо, за да ѝ се противопоставиш.

— Тогава ми кажи какво точно направи, Смоуки. Не е нужно да молиш Бог за опрощение, щом не желаеш. Но трябва да помолиш себе си.

Стискам зъби и ръце, докато не ме заболяват.

— Да си простя? — ръмжа шепнешком аз. — Нима след като си изпея всичко, то изведнъж ще се оправи?

— Не. Но ще е добро начало. Не мога да ти обясня защо е важно да споделяме стореното от нас с други, Смоуки, но е така. Само думи са, да, но ще се почувстваш много по-добре. Имаш нужда да ми споделиш какво си направила, и след това да осъзнаеш, че светът няма да свърши, защото си ми казала.

Това спокойствие е непобедимо. Вярата му е като неумолима и безжалостна сила. Ако отец Йейтс трябваше да изпразни цял басейн с лъжица, щеше да го направи, без да се оплаче, независимо колко време щеше да му отнеме това. В негово присъствие се чувствам едновременно в безопасност и враждебно настроена. Искам да го прегърна и да го зашлевя.

— Бях бременна — изплювам камъчето накрая.

Мълчание.

За момент имам чувството, че ме съди, но осъзнавам, че просто чака.

— Продължавай — приканва ме той.

— Само от няколко месеца. За мен беше голяма изненада. Използвах спирала. Двамата с Мат не бяхме стари, но не бяхме и пиленца. Просто… се случи.

— Съпругът ти знаеше ли?

Прекалено си умен за мен, отче.

— Не. Не мисля, че щях да му кажа. Не бях сигурна дали искам да задържа бебето.

— Защо?

— Не знам. Предполагам, че от егоизъм. Бях в края на трийсетте, в разцвета на кариерата си, намирах си какви ли не извинения. Не ме разбирайте погрешно, не бях решила да махна бебето, поне не още, но го обмислях и го криех от Мат.

— Имахте ли много тайни в брака си?

— Не. Точно това е странното. Е, поне част от него. Двамата с Мат бяхме късметлии. Наясно съм, че един брак може много да излезе от релси. Мъжете и жените обичат да изневеряват и да лъжат. Любовниците убиват съпругите, съпругите убиват съпрузите или пък може всичко да е наред с тях и да бъдат покосени от рак. Понякога смъртта е бавна и мъчителна. Годините, през които се пазят малки тайни, се превръщат в недоверие и бракът вече не е любов, а навик. Двамата с Мат нямахме подобни проблеми. Разбира се, карахме се. Прекарвахме дни наред, без да си говорим, но в крайна сметка винаги се сдобрявахме и не спирахме да се обичаме. Никога не съм му изневерявала и съм сигурна, че и той не е.

— Затова да криеш бременността си от него, е било нещо странно.

— Много при това. Често крием дреболии. Това е част от живота. Някои неща трябва да се пазят в тайна. Но не криеш важните неща. Не пазиш в тайна, че си бременна, и със сигурност не премълчаваш аборт. Не сме такива.

— Съпругът ти научи ли преди смъртта си?

— Не.

— Смяташ ли, че щеше да му кажеш?

— Иска ми се да мисля така, но не съм сигурна.

— Какво се случи с бебето, Смоуки?

Това е ВЪПРОСЪТ, разбира се. Виж ме , казва гласът. Виждам те, виждам те, светиш като неонов знак, осветен от 10 000 броя 10 000-ватови лампи.

— Лошото не е, че направих аборт — отвръщам аз, — а причината да го направя. — Гласът ми е някак си празен. Изтощена съм. Предпочитам да съм навсякъде другаде, само не и тук. — Разбирате ли, исках да се самоубия, но знаех, че няма да го направя, ако вътре в мен расте бебе. Затова помолих доктора да се погрижи за него. — Изморена съм, толкова съм изморена. — То беше последната останала ми частица от Мат и се намираше вътре в мен, готова да порасне, да бъде родена и да живее. Не трябваше да става така, не трябваше да се случва, разбирате ли ме? Сандс не ми отне тази последна частица. Той не уби бебето ми. Аз го направих. Аз.

Заплаквам.

— Има ли още? — пита отец Йейтс.

— Дали има още? Разбира се. Тук съм, не виждате ли? Отървах се от бебето, за да мога да се самоубия, но в края на краищата дори не го направих ! Бебето умря за нищо! Без абсолютно никаква причина! Аз… аз… — не желая да изричам думите, но трябва. — Аз убих това бебе, отче! У-у-убих го!