Коди Макфейден - Тъмната страна

На своя свещеник.

Затваряш вратата на изповедалнята и оставяш всичко след себе си. Аз го направих, макар да не мога да твърдя, че дори съм католичка. Онзи, който се покайва, по-скоро би се притеснявал дали свещеникът ще запази конфиденциалност, а не от езотеричната вероятност някой да го подслушва.

Отец Йейтс крачи напред-назад. Много е обезпокоен, гневен и вероятно му се повдига. Разбирам го. Мисля си какво направихме преди малко в изповедалнята, и потрепервам при мисълта, че някой друг също е слушал. За него сигурно е десет пъти по-лошо, защото се чувства отговорен.

— Ако наистина е така, това е ужасно, просто ужасно — мърмори той. — Енориашите няма да се чувстват в безопасност, няма да се изповядват. Другите, които го направят, ще смятат, че могат да бъдат предадени. Ще настъпи криза във вярата на мнозина.

Горкият човечец изглежда по-замислен и разтревожен от всякога. Това е обезпокоително предвид невероятното му спокойствие.

— Отче, трябва да ви питам нещо.

Той спира да крачи. Прокарва ръка през косата си.

— Разбира се, всичко.

— Нуждая се от потвърждение. Казахте, че не сте гледали нито един от клиповете му с жертвите. А онзи с Розмари? Беше го включил в първоначалната си „теза“.

— Не, не съм. Това го пропуснах. Нямаше как да го гледам.

— Трябва да ви попитам за тайната, която признава в този клип. Тя беше нещо много лошо и той вече знаеше за нея. Ще ви кажа каква е тя и ми трябва потвърждение дали я е споделила в изповедалнята.

— Не мога да наруша правилата на изповедта — възпротивява се отец Йейтс. — Смъртта ѝ не ме освобождава от тях.

— Стига, отче! Дори ако това ще ни помогне да заловим убиеца ѝ? Той ни каза, че съвсем скоро ще убие дете, ако не го хванем! — забивам пръст в негова посока. — Няма да се измъкнете толкова лесно. Разбирам, че темата е много деликатна за вас, може би ви е необходима някаква по-съвременна канонична интерпретация, но трябва сериозно да се замислите кое е правилно и грешно тук. Голямата ѝ тайна вече е разпространена в интернет и всички могат да я научат. Как е възможно да влошите повече положението? На мен ми се струва, че само можете да го подобрите.

— Наистина? — Гласът му е суров. — Нека те попитам нещо, Смоуки. Ако утре умреш, ще искаш ли да разкрия онова, за което говорихме в изповедалнята?

Въпросът ме хваща неподготвена. Мигновеният ми вътрешен отговор е: Мамка му, не.

Туше, отче.

— При нормални обстоятелства, не. Но ако съм била убита като Розмари и насилена да изрека всичко отново, за да го споделя с целия свят? — Приближавам се до него и го принуждавам да ме погледне в очите. — Бих желала да направите всичко възможно, за да помогнете на силите на реда да заловят този шибаняк.

Виждам борбата в него и я разбирам. Отец Йейтс е човек на убежденията си, истински вярващ, който практикува онова, което проповядва. Той живее живота си според определени концепции, които не си позволява да нарушава. Стабилността на тези концепции — черното и бялото във всичко — му помага да се придържа към вярата си, когато се наложи да се отклонява в сивите зони. Жените като Розмари са сложни създания. Да си имаш работа с тях, не е лесно. Разбирам нуждата му от нещо сигурно.

— Добре, кажи ми — склонява най-накрая той. — Ако сметна, че ще има полза от теорията ти, ще ти дам знак. Няма да говоря пряко за съдържанието на изповедта на Розмари, но ще ти дам знак.

Виждам, че дори и този компромис е много труден за него.

— Благодаря ви, отче.

Разказвам му как Розмари е правила секс с брат си и как Дилън е отнел собствения си живот след това. Лицето на отец Йейтс е като маска през цялото време. Когато приключвам, ме поглежда право в очите и се прекръства.

— В името на Отца и Сина и Светия дух — промърморва той. — Амин.

Изпълва ме вълнение, което надделява над всичко останало.

— Имам нужда от достъп до изповедалнята утре, отче. Рано сутринта. Ще изпратя хора, които да проверят както нея, така и цялата църква за подслушвателни устройства.

Отец Йейтс въздиша.

— Разбира се.

— Алън, ще ни оставиш ли малко насаме?

Приятелят ми кима.

— Ще те чакам до колата.

Оставаме сами и аз посочвам първия ред на пейките.

— Седнете, отче.

Прави го и аз се разполагам до него.

— Знам, че се чувствате много зле.

Той отново се е вторачил в Исус, само че този път не намира същите мир и доволство като по-рано.

— Дали? — пита накрая. — Дали наистина знаеш?

— Да. Чувствате се премазан, защото единственото, на което винаги сте можели да разчитате, е било разтърсено.