Коди Макфейден - Тъмната страна

Просто, сбито. Томи отпива отново от бирата, оставя бутилката на масичката за кафе, взема моята от ръката ми и я нарежда до другата. Хваща ме за ръцете и ги стиска в капана на своите. Поглежда ме в очите.

— Разкажи ми тогава — приканва ме той.

Правя го. Разказвам му всичко. Как се чувствах, когато лежах в онова болнично легло в мрака. Желанието да умра. Егоистичната ми проява да убия бебето, за да не ми пречи да си пусна един куршум в главата. Томи ме слуша, докато говоря. Не промълвява, не пуска ръцете ми, не се извръща. Когато приключвам, не проговаря за известно време.

— Кажи нещо — прошепвам аз.

Вдига ръцете ми до устните си и ги целува бавно. Не го прави по онзи сексуален начин, нито дори прочувствено, а нежно и приятно. Целува кокалчето на всеки от пръстите ми и завършва с палеца. Обръща ги и целува дланите ми със сухи устни, след което проследява линиите им с пръст. Прибира един кичур от косата ми зад ухото и се усмихва.

— Обичам те, Смоуки. Може би очакваше нещо различно, но това чувствам. Нуждая се от теб и те искам цялата. Искам всичко от теб, всеки сантиметър, всеки белег, всяка перфектна част и всичките дефекти.

— Сигурен ли си? Не съм лесна, Томи. През последните две години си казвах поне десет пъти, че съм приключила с миналото си и с онова, което ми се случи. Вече съм много по-добре, така е, но винаги намирам по нещо гадно отпреди, което чака да ме спипа. Ами ако това никога не се промени? Искаш ли да обичаш жена, която ще продължи да живее с частици от миналото си?

— Ти си тази, която си, заради всичко случило се в живота ти до този момент, Смоуки. Не само заради хубавите неща. Обичам жената, която си сега.

— А Бони?

— Нея също я обичам и тя го знае.

— Така ли?

— Преди няколко месеца ми каза, че ме обича. Гледахме анимационни и тя изтърси от нищото: „Томи, нали знаеш, че те обичам?“. — Гаджето ми поклаща глава развеселен. — Дори не отмести поглед от телевизора. Отвърнах, сякаш не е кой знае какво, че знам и че и аз много я обичам. Продължихме да си гледаме детските, сякаш нищо не се беше случило.

— Уха — ухилвам се аз. — Покрил си всички бази.

Томи отново се заема да върти ръцете ми в своите. Неговите са груби, с мазоли и с прекалено големи кокалчета като на боксьор.

— Аз съм свестен тип, Смоуки. Не изневерявам. Предимно съм честен. Лоялен. Но си имам своите моменти. Понякога мога да бъда арогантен, самодоволен. Не се случва често, но гарантирам, че мога да те побъркам.

— Наясно съм, че не си перфектен, Томи. Не е нужно да го правиш.

— Нека довърша. Не взимам наркотици и не пуша, но веднъж или два пъти на година обичам да се напивам здравата. Може би не е правилно, но го правя. Това е един от пороците ми. Никога не си ме виждала такъв.

— Сигурна съм, че ще го преживея някак си.

— Аз също, но трябва да знаеш за това. Когато се напия, много се разгонвам, но сексът е егоистичен и ще полудея, когато ми кажеш, че не искаш да спиш с пияница. На следващата сутрин ще се чувствам зле.

— Какво друго?

Томи мълчи и проследява линиите на дланите ми отново и отново.

— Убил съм петима души по време на работата си, Смоуки. Поне в два от тях останах доста доволен. Не говоря за обикновено удовлетворение, а за истинска наслада. — Поглежда ме отново. — Може би този ми недостатък ме тревожи най-много от всички други.

Оглеждам внимателно този мъж и намирам доста от себе си в него. В моите очи Томи винаги е бил силен, но нежен, трудно се ядосва и мисли, преди да действа. Тези неща са такива, но също така има малко диващина в себе си, обича да си цапа ръцете с лепкавата кръв на враговете си и изпитва удоволствие от това.

— От личен опит ти казвам, че няма нужда да се тревожиш, добре си.

— Това си повтарям и аз.

— Аз също. — Погледите ни се срещат отново. — Обичам те, Томи.

Изричането на самите думи ми носи огромно облекчение. През цялото време си мислех, че съм летяла, а всъщност съм била премазана под огромна тежест. Това не е любовта, която споделяхме с Мат. Бившият ми съпруг ме срещна, преди да стана убийца, познаваше ме от дете, с него беше първата ми целувка. Той беше спасителното ми въже от външния свят, той и Алекса, и това беше нещо много красиво.

Оттогава животът ме съсича здраво с брадвата си. Части от мен бяха ампутирани или осакатени. Сторих ужасни неща на хора, които си ги заслужаваха, и изпитвах прекалено голямо удоволствие в онези моменти. Наблюдавах чудовища и те ме наблюдаваха. Те не се промениха. Но аз? Сега вътре в мен живее едно малко чудовище и се съмнявам, че някога ще успея да се отърва от него.