Коди Макфейден - Тъмната страна

Отец Йейтс се усмихва.

— Някои оцеляват благодарение на силата на вярата си. Други — интелектуално, мислите им са напътствани от Светото писание. Аз се намирам някъде по средата. Имам кризи като всички свещеници. И като всички монахини. Майка Тереза страда от вътрешен мрак и съмнения относно Бог през целия си живот.

— Виждали ли сте истинска промяна в хората? — питам аз.

— Разбира се. Невинаги, но достатъчно, за да съм доволен.

— Какво е най-трудно за тези, които се променят?

Свещеникът обмисля въпроса ми.

— Покаянието. Истинското покаяние. Лесно е да изповядаш грях. По мое мнение истинското покаяние изисква огромна промяна. Ако наистина се покаеш, ще се промениш, ако ли не — няма.

— Розмари покая ли се?

— Вярвам, че го стори.

Мъждукането в главата ми се засилва. Има нещо скрито в това, за което говорим. Не е просто проблясък, уловен с ъгълчето на окото ми, а сърбеж, който не мога да достигна, за да почеша.

— Мога ли да видя изповедалнята ви, отче?

Отец Йейтс застива за известно време и просто ме гледа. Не се чувствам неудобно или обидена от погледа му. В него се крие прекалено много доброта.

Накрая става.

— Последвай ме.

— Аз ще изчакам тук — провиква се след мен Алън. — Може би ще се помоля за малко сън тази вечер.

Дарявам го с вяло махване на ръката, докато следвам свещеника към изповедалнята. Случват се две неща едновременно: онова, което се опитвам да видя, става по-ясно, по-осезаемо и по-ярко, а гласът в главата ми, онзи, който кара стомаха ми да се свива, се е завърнал.

На челото ми избива студена лепкава пот.

— Специално за теб ще направим пълната обиколка — казва отец Йейтс, когато стигаме до изповедалнята. — Аз ще заема моето място, а ти това на каещия се.

— Разбира се — отвръщам, но едва успявам да чуя гласа си. Прекалено много прилепски криле плющят в главата ми.

Отварям вратата и влизам вътре. Почти няма никаква светлина. Кабинката е малка и тясна, направена от тъмно и лошо боядисано дърво. На пода, точно под решетката, която разделя свещеника от каещия се, има коленник, на който да се коленичи. Затварям вратата и се вторачвам в него.

Трябва да извървя целия път, да направя пълната обиколка, мисля си. Иде ми едновременно да плача и да се смея.

Този път гласът говори силно: Виж ме.

Коленича. Поради някаква причина гласът веднага замлъква.

Отец Йейтс плъзга прозорчето.

— По-тясно е, отколкото я помня — оплаквам се аз.

— Предполагам, че си била доста по-малка, когато си се изповядвала за последно — отвръща развеселен свещеникът.

— Така, да видим сега… простете ми, отче, защото прегреших. Минаха… хмм… около двайсет и седем години от последната ми изповед.

— Разбирам. Имаш ли какво да изповядваш, дете мое?

Застивам. Нещо се надига в мен. То е гневно, грозно и злобно.

— Това ли си мислехте, докато бяхме отвън, отче? Да ме вкарате тук, да си излея душата и да намеря вярата си отново?

— Само да си излееш душата — отвръща спокойно той. — Мисля, че е малко рано за последното.

— Майната ви.

Отец Йейтс въздиша.

— Агент Барет, сега си тук, както и аз. Намираш се в пълна безопасност зад тези малки стени. Можеш да се гневиш, да плачеш, да ми кажеш всичко и нищо няма да излезе навън, никой няма да разбере освен теб, мен и Христос. Виждам, че нещо те тревожи. Защо да не поговорим за него? Ти сама искаше… как го нарече? Да се потопиш в обстановката. Е, сега имаш възможност.

— Последният, на когото разкрих тайните си, се опита да ме убие, отче. — Изненадана съм от ледения си тон.

— Да, четох за това. Разбирам недоверието ти. Щом не можеш да повярваш в Бог, повярвай в мен. Никога не съм предавал доверието на някого.

— Вярвам ви — съгласявам се аз.

Наистина е така. Не мога да отрека, че с тази обстановка идва желанието. То е силно и пронизващо и самата мисъл, че въобще съществува, ме разгневява.

Виж ме , повтаря гласът. Проблемът не е, че не мога да видя. Проблемът е, че не мога да спра да виждам.

Нуждата да кажа най-накрая тайната си на някого, да сваля товара от плещите си — с Бог или без Бог, е съпътствана с обещание за облекчение, което е толкова силно, че го усещам как лази по кожата ми като армия от мравки.

Дишането ми се учестява. Сърцето ми препуска. Стискам ръцете си една в друга — по-скоро от отчаяние, отколкото в молитва.

— Не знам дали още вярвам в Бог, отче — прошепвам аз. — Правилно ли е да се изповядвам, ако дори не съм сигурна, че съществува?