Коди Макфейден - Тъмната страна

Осъзнавам, че досега не ми се е налагало да я наказвам. Не заради друго, а просто защото е нямало нужда. Може би сега трябва да направя точно това.

— Не съм ядосана, Бони, но… — опитвам се бързо да измисля удачно наказание. — Ще ти спра достъпа до компютъра за известно време. Трябваше първо да питаш мен или Елейна, преди да направиш подобно нещо, мисля, че ти е ясно.

Тя въздиша.

— Да, ясно ми е.

— И?

— Знаех, че няма да ми позволите.

Честността ѝ ме кара да се усмихна.

— Това е повече съвет, скъпа.

Още една въздишка.

— Знам.

— Така, никакъв интернет през следващите две седмици освен нещата, които са ти необходими за училище. Ясно?

— Да.

Добре, добре, стига толкова, как е моето сладурче?

— Как си, миличка? Добре ли си?

— Не знам. Мисля, че онова, което ме обезпокои най-много, са нещата, които каза. За истината. Логични са. Човек като него, който извършва подобни деяния, не трябва да е логичен, нали се сещаш?

— Да, скъпа.

— Точно това се запечатва в ума ти. Жените и нещата, които са преживели и направили. Да, лоши са, но най-лошото е, че се съгласяват с него за всичко .

— Ако вършиш това, което и аз, много често ще се натъкваш на подобни случаи. Хората вършат разни лоши неща като убийства и изнасилвания и това е много лошо, но самите хора, те са различни, подобно на нюанси на сивото, миличка. Затова действията са най-важни.

— Какво имаш предвид?

— Да вземем следния пример: един мъж може да твърди, че най-важното качество за него е да бъде добър баща, и после да се прибира у дома и да пребива децата си. Възможно е, което е по-сложно, същият този мъж да работи с децата на другите, да е техен терапевт. Прави го от години и може би дори е помогнал на много от тях. Единственото, което има значение за мен от гледна точка на работата ми, е, че се прибира у дома и пребива собствените си деца.

Бони мълчи и премисля чутото.

— Трябва да помисля още малко.

И ще го направи. Тя е като езеро без вълни — тиха и спокойна. Само дето се случват много неща под повърхността, където слънцето не достига и се крият раците.

— Ще поговорим ли още за това? Когато приключиш с мисленето?

— Да.

— Обещаваш ли?

— Да, мамче Смоуки. Чувствам се по-добре сега. Съжалявам, че направих нещо, което не ти харесва.

Отбелязвам начина, по който изрича последното изречение. Тя не се извинява за постъпката си, а за факта, че ме е разстроила. Решавам да спра дотук.

— Извинението се приема, но помни — две седмици.

— Добре.

— А сега ми дай да поговоря с Елейна. Изключително много.

— А аз много, много повече — отговаря Бони.

Настъпва моментна тишина и Елейна се обажда от другия край на линията.

— О, Смоуки. — Звучи толкова ужасно, че ми иде да се пресегна през телефона и да я прегърна.

— Недей да виниш себе си, Елейна. Досега извадихме голям късмет с Бони. Мисля, че отдавна трябваше да се случи нещо подобно.

— Предполагам, че си права, но все пак… се чувствам виновна. Тя беше на лаптопа си и използваше безжичната интернет връзка. В последно време не спя добре. Реших да подремна и наистина съм се отнесла. Спах няколко часа. Гледала е клиповете през това време. Съжалявам, Смоуки.

— Елейна, моля те. Ти си втората ѝ майка. Ти се занимаваш с образованието ѝ, ти я гледаш, когато трябва да работя… ти правиш много . Недей да се виниш.

— Оценявам това, което казваш, но как би се почувствала ти, ако беше на мое място?

Щях да се чувствам ужасно.

— Разбирам те. Все пак Бони не е бебе. Не е като да сме забравили да заключим праха за пране и тя да го е изяла. Тя е наясно, че няма да одобрим стореното от нея, и умишлено го е скрила от нас. — Казвам ѝ за двуседмичния мораториум за употребата на интернет.

— Ще ти помогна да наложим наказанието, можеш да бъдеш сигурна.

— Смятам, че няма да е проблем. Не се е възпротивявала. Всъщност не каза нито дума.

— Хмм. — Радвам се да чуя лекото оживление в гласа на Елейна. — Може би това трябва да ни обезпокои повече от всичко останало.

— Имаш право. А сега спри да се обвиняваш. Обичам те.

Тя въздиша.

— И аз те обичам. Целуни съпруга ми от мен. Бони отново иска да говори с теб.

— Дай ми я.

— Забравих да ти кажа нещо — казва малко задъхана дъщеря ми.

— Какво?

— Този човек? Който се нарича Проповедника?

— Да?

— Хвани го и го хвърли завинаги в затвора. Искам да умре там.

Това не е молба, а нареждане. Бони е видяла какво е направил, и независимо всички нюанси на черното и сивото и моралните въпросителни, които се въртят в главата ѝ, едно нещо е сигурно: свободата на този човек е неприемлива.