Коди Макфейден - Тъмната страна

Обещанието за смърт вече не е на хоризонта. То е застанало до нас. От време на време си поглежда часовника и ни се хили.

— Извинете френския ми, агент Барет, но ми се струва, че сме попаднали в най-дълбоката лайняна дупка.

— Мисля, че преценката ви е правилна, сър.

Отговорих на обаждането на мобилния си телефон и установих, че от другата страна на линията е директорът на ФБР. За момент се зачудих откъде е намерил номера ми, но само за момент. Все пак той е директорът на ФБР.

— Положението е много лошо, сър, и ще става още по-зле.

— Май си пропуснала семинара по увещаване.

— Предпочитам да си говорим истината.

— Добре — репликира Ратбън, — омагьосай ме с малко от твоята истина.

— Истината, сър, е, че този случай е огромен и кървав и въобще не ви завиждам, че сте се заели с медиите. Също така обаче е истина, че цялата тази лудница е налице, защото нашият човек излезе на светло. Осигури ни списък с имената на жертвите си чрез видеоклиповете. Начинът му на работа е уникален. Ако не успеем да го заловим след всичко, което ни даде, трябва да бъдем уволнени.

— Не ми давай подобни идеи — въздъхва директорът на ФБР. — Искаш да ми кажеш, че след като ни прецака с цялата тази публичност, всъщност ни осигури начин да го хванем.

— Да. Казахте го много съдържателно, сър.

— Остави остроумията на агент Торн, тя се справя по-добре от теб.

— Съгласна, сър.

— Кажи ми какво виждаш, Смоуки. Какво ще се случи накрая?

Обмислям добре отговора си. Този разговор изглежда доста обикновен, но все пак говоря със Сам Ратбън. Той не е просто директорът на ФБР, говори се, че някога е бил много умел в разпитите. Може би ме предразполага, чака да се отпусна и да му осигуря достатъчно вербално въже, на което да ме обеси по-късно.

Въздишам наум. Нямам време да се правя на Макиавели, а и никога не съм била добра в това. Разбирам злите хора, а не безскрупулните.

— Виждам 143 мъртви жени, сър. Виждам много семейства, които ще получат най-лошата възможна новина. Виждам, че нашият човек допусна фатална грешка, като се показа. Ще го заловим и трябва да го направим, преди да убие отново.

Директорът остава мълчалив за известно време. Предполагам, че осмисля всичко.

— Връщай се към работата си, агент Барет.

Затваря, преди да успея да отговоря: „Да, сър!“.

Веднага се обаждам на Джоунс. Политиката може да не е най-силната ми страна, но дори аз знам правилото, че когато шефът на шефовете говори с теб, възможно най-бързо трябва да кажеш на своя шеф за това.

— Какво? — отговаря той.

— В лош момент ли се обаждам, сър?

— Да, но нямаше да се обаждаш, ако нямаше основателна причина.

— Директорът ми звънна.

— Обадил ти се е лично?

— Да, сър.

Чувам го как мърмори и ругае под носа си.

— Какво иска?

Предавам му цялото съдържание на разговора ни.

— Добре. Знам какво се случва. — Като че ли се успокоява. — Някой е започнал да му задава въпроси. Вероятно президентът.

Смятах, че съм имунизирана към цялата концепция за властните хора. Те пърдят също като нас, макар и панталоните им да са от коприна. Но президентът на САЩ все още ме респектира.

— Не знам как трябва да се чувствам, сър.

— Да си нервна, е напълно подходящо. Благодаря ти за новините.

Отново ми затварят, преди да успея да кажа: „Да, сър!“. Много е дразнещо.

Поглеждам си часовника. Часът е 19:00. Нощта все още е млада, а аз имам много работа за вършене. Преди да се впусна отново във вихрушката, искам да се обадя на Бони.

— Здрасти, Смоуки — поздравява ме тя с тревожен глас.

— Нещо случило ли се е, скъпа?

Мълчание.

— Гледах някои от видеоклиповете.

Потъвам на стола си. Мили Боже.

— О, миличка, защо?

— Аз… аз просто… заради онова, за което говорихме по-рано. Искам да се занимавам с това, с което и ти. Гледах новините, потърсих клиповете в интернет, намерих ги и гледах някои.

— Колко по-точно, скъпа?

Чувам я как преглъща.

— В началото само един. Беше онова момиче, Ейприл. Онзи тип я накара да разкаже как е наранила бебето си. Стана ми лошо. Такава съм лигла — смотолевя тя. — Толкова много се ядосах на себе си, че се върнах и изгледах още няколко.

— Колко по-точно?

— Около трийсет.

— Господи, Бони!

— Не се ядосвай, мамче Смоуки. Моля те, не се ядосвай.

Да се ядосвам? Това е последното нещо, което изпитвам в момента. Даже не ми хрумва да го направя, докато тя не го споменава, но думите ѝ ме карат да се замисля. Трябва ли да съм ѝ ядосана?