Коди Макфейден - Тъмната страна

— Чудовище — изрича тя, когато свършва.

— Да.

— Често си имам работа с жертви. Виждам се с тях, говоря с тях… седя с тях в домовете им. Това, което прави, ще нарани много семейства.

— Напълно му е известно.

Джезабел се изправя.

— Добре. Ще се заема с организирането на телефонна линия в заседателната зала на долния етаж. Ще назнача шестима агенти. Иска ми се да са повече, но засега заместник-директорът може да отдели само толкова. Разполагаме с няколко телефонни номера, запазени за ситуации като тази. Ще избера един от тях и ще те уведомя какъв е той. Познавам жена в централата, която ще поддържа връзка с медиите по темата, така че ще обсъдя с нея по какъв начин да обявим номера.

— Трябва да бъдем проактивни — казвам аз. — Трябва да изпреварим медиите.

Усмивката на Джезабел е любезна.

— Повярвай ми, те вече са много пред нас по този случай. Мога само да ти гарантирам, че вече сме се свързали с всички медии в страната. Мисли за това като за цунами: то идва, неизбежно е и най-вероятно съпротивата е безсмислена.

— Чудничко.

— Добрата новина е, че съм много, ама много добра в това, което правя. Същото се отнася и за хората, които ще работят по случая в централата. Няма да имаш вземане-даване с медиите, трябва само да ги препращаш към мен. Екипът ми ще отсява всички обаждания на телефонната линия. Ще получаваш единствено истински следи.

Увереността ѝ е възхитителна. Записвам мобилния ми номер на едно листче и ѝ го подавам.

— Обади ми се, когато имаш новини, моля те. Налага ми се да давам постоянни доклади… сигурна съм, че знаеш как се играе тази игра.

— Запозната съм с лайната и с миризмата им — ухилва се Джезабел насреща ми, но усмивката ѝ бързо се изпарява. — Да пипнем този тип.

Последните ѝ думи щяха да са много по-мелодраматични, ако не бяха изречени с толкова плам.

Метафората на Джезабел за цунамито се оказа вярна. Ударната вълна ни заля около два часа следобед.

Продължавам да гледам възложените ми видеоклипове. Другите правят същото. В службата е тихо, но въздухът е натежал от безпокойство и нуждата да намерим нашия човек, преди да е изпълнил обещанието си.

Записвам си името на една изключително ужасена брюнетка, когато телефонът ми иззвънява.

— Всичко ще се раздуха по новините в пет часа — съобщава Джезабел без никакви заобикалки. — Вече е пет на Източния бряг.

— Какво говорят?

— Че тип, който се нарича Проповедника, е публикувал видеоклипове в интернет с предполагаеми жертви на убийства, като досега са успели да идентифицират две от тях.

— Чудесно.

— Знаехме, че това ще се случи, и се подготвихме. Свързах се с директорката на „Връзки с обществеността“ в Куонтико. След половин час ще даде пресконференция. Тъй като ще бъде излъчена в цялата страна, директорката ще съобщи телефонния номер на нея.

— Можеш ли възможно най-бързо да ми осигуриш имената на двете потвърдени жертви?

— Ще ги имаш след половин час. Искаш ли да гледаш пресконференцията?

— Не.

— Наистина?

— Не че не е важна, но просто не е по моята част. Аз и екипът ми трябва да продължим с идентифицирането на жертвите. Това е най-доброто, което можем да направим засега.

— Разбирам. Ще ти осигуря имената и ще те държа в течение. Очаквам телефонната линия да прегрее в следващите няколко часа.

— Ще бъда тук.

Оставям телефона, вземам си химикала и пускам отново видеоклипа, който гледах.

— Моля те — моли жената на него.

Моля те, моля те, винаги е моля те. Неизменните думи от песента на жертвите.

Алън е пред дъската и записва имена, а където са му известни, и местоположения. Подавам му листа си и известно време разглеждам информацията, която сме събрали досега.

— Всичките са жени — констатирам аз.

— Значи все пак има сексуална връзка — отбелязва Кали.

Права е. Ако този така наречен опус наистина беше заради истината, щеше да има и мъже. Вероятно нашият човек не осъзнава това и ще остане изненадан, ако му бъде посочено. Убийството си е убийство и то винаги е гневен акт. Гневът може да бъде директен — заради омразата му към жените, или индиректен — мрази себе си заради нещо, свързано с жени. Интересно е.

— Обща възраст? — питам аз.

— Няма как да знаем със сигурност, преди да потвърдим самоличността на жертвите, но предвид външния им вид не виждам по-стари от трийсет и пет. Повечето дори са по-млади от тази възраст.

— Колко по-млади?

— Всички са пълнолетни. На двайсет години или повече. Ако смята да убие дете, то, изглежда, ще му е първото.