Коди Макфейден - Тъмната страна

Жената млъква за миг и лицето ѝ се изкривява от болка.

— Какво се случи след това, Максин? — пита гласът.

— Родих го. То просто си лежеше там на пръстта. Не бях на себе си, но едно ми беше ясно: бях много изплашена. Не исках да го погледна. И тогава… то проплака. — Усещам изумлението в гласа ѝ. — Звучеше съвсем нормално. А не като демон. Звучеше си като бебе. Погледнах го. Беше толкова малко и направо се скъсваше от рев. Имах чувството, че е ядосано — на мен, на пръстта под себе си и на целия свят. Телцето му беше покрито с кръвта ми, затова го сграбчих и внимателно го погледнах.

— Какво видя, Максин?

Тя затваря очи.

— Видях бебе. Просто едно бебе.

— И? Какво друго?

Максин отваря очи. Те са изпълнени с болка и отвращение.

— То принадлежеше на тате. Той щеше да го използва по някакъв начин, щеше да го тормози или да го направи лош човек. Чарлс не се роди демон, но тате беше дяволът и щеше да го превърне в зло създание. Затова… — тя си поема дълбоко въздух — направих единственото, което смятах, че е правилно. Взех Чарлс, намерих един контейнер, сложих го вътре и го покрих с боклук, докато заглуших плача му.

— Какво се случи след това?

— Прибрах се у дома. И знаеш ли какво? — Погледът ѝ се насочва право в камерата. Очите ѝ са изпълнени с молба. — Тате никога не попита какво се е случило с бебето. Нито веднъж.

— Майка ти също никога не е попитала, което е по-лошо, нали?

— Да — прошепва в отговор Максин, — това беше най-лошото. Сякаш бебето никога не беше съществувало за тях. Вероятно наистина е било така. Вероятно бяха от този тип хора, които могат да живеят, без да изпитват вина или да се тревожат за някой друг.

— Ти не си от „този тип хора“, нали, Максин?

Тя стиска изцапаните си от спиралата очи и простенва.

— Не! Никога не забравих. Никога! Година по-късно избягах и дойдох да живея в Калифорния. Известно време проституирах, вземах наркотици и се мразех. После… после открих Бог и промених живота си. — Очите отново се отварят и отново са изпълнени със страдание. — Не знаеш ли? Промених се. Избягах от своя дявол и дадох душата си на Бог. Сега работя с деца, помагам им, за да изкупя стореното с Чарлс. Не разбираш ли?

Максин го моли за милост, но мърморенето, което чувам, ми подсказва нещо, което вече знам: той не разполага с такава. Мърморенето всъщност е началото на молитвата му.

— Отче наш, който си на небесата, да се свети Твоето име… — Млъква. — Бог е любов, Максин.

Екранът потъмнява.

Устата ми е пълна с жлъчка. Адреналинът бушува в мен и кара сърцето ми да бие по-бързо. Кожата ми е гореща. Замаяна съм.

Имам чувството, че се разкъсвам на части. Точно тук, точно сега, без никакво предупреждение.

Усещам кикотенето на някакво създание в мрачните кътчета на съзнанието ми, то се катери с невероятна скорост и се опитва да излезе на светло от мрака.

Виж ме , хили се то, зъби се и ръмжи. Знаеш какво съм. Виж ме.

Стискам очи и поклащам глава.

Не, не не не не.

Фантомът от миналата вечер се е завърнал, но вече е станал чудовище и ме е хванал неподготвена.

Закопнявам за онази бутилка с текила. Желая я толкова силно, че това ме ужасява. Точно тази подбуда кара алкохолика да посегне към следващата чаша. Страхът, че ако не го направи, ще умре бавно, мъчително и болезнено.

Слагам длан на бюрото си. То се тресе.

Виж ме , настоява отново гласът, който е станал по-рязък и уверен. Той не моли, той заповядва.

Започва да ми се повдига и не мога да направя нищо, за да ми стане по-добре.

Господи, ще повърна!

Излизам на бегом от офиса си и отивам в тоалетната в коридора. Тя не може да се заключва, но за щастие, вътре няма никого.

Отварям вратата на една от трите кабинки и падам безцеремонно на колене на плочките. Всичко в мен се надига, стомахът ми се бунтува, за момент главата ми е пронизана от кратка и сладка болка и в следващата милисекунда вече си изповръщам червата. Това не продължава дълго, но е сериозно. Лицето ми навярно е почервеняло и от цялото напъване са ми потекли сълзи. Хващам се за двете страни на тоалетната чиния и изчаквам, за да се уверя, че е приключило.

Виж ме.

Извивам се като въже в силни моряшки ръце, огъвам се като лък на цигулка. Мускулите ми се стягат и започвам да повръщам отново. Този път мъчението продължава по-дълго и пред очите ми се появяват петна.

Когато всичко приключва, сядам на пода и се облягам на стената на кабинката. Стоя известно време и просто дишам, като се държа за главата в опит да прибера чудовището и ноктите му обратно в кутията.