Коди Макфейден - Тъмната страна

Сега не му е времето , казвам си аз. Ще настъпи такова, но то не е сега. Моля те.

Затварям очи, отпускам глава на стената на кабинката и се отнасям. Времето започва да тече под формата на неясни проблясъци. Появяват се някакви картини. Те нямат никаква логика, пълна бъркотия са. Виждам Мат, Бони, Томи, който ми казва, че ме обича, и Максин с нейния поглед като на енот.

Отварям очи и установявам, че гласът си е заминал. Възползвам се от временното подобрение, за да се изправя на омекналите си крака. Пускам водата на тоалетната и в същото време осъзнавам, че цялото ми лице е в сълзи.

— Проклятие.

Мразя да плача.

Като че ли съм малко по-стабилна сега. Стомахът ми е спрял да се бунтува, а дрънкането в главата ми е намаляло до далечен шепот. Имам неприятен вкус в устата от повръщаното. Отварям вратата на кабинката и излизам. Все още съм замаяна и стъпвам нестабилно.

— По-добре ли си?

Изненадата ми е толкова голяма, че почти си изваждам оръжието. Завъртам се светкавично към гласа и едва не припадам от това си действие, тъй като краката ми все още са като гума. На вратата на тоалетната, със скръстени ръце, се е облегнала Кърби. Дъвче дъвка и ме гледа с поглед, който не мога да разгадая.

— Какво търсиш тук? — питам аз.

— Уверявам се, че никой няма да влезе, докато ти се разпадаше там вътре. — Свива рамене. — Дойдох да се видя с Кали и те видях да бягаш към тоалетната. Стана ми любопитно.

Обръщам се към мивката, за да не ми се налага да я гледам. Пускам водата.

— Не се разпадах — заявявам отбранително аз.

Кърби прави балонче с дъвката си.

— Щом казваш. Ама да знаеш, че изкара двайсет минути в тази кабинка.

Изправям се рязко шокирана.

Двайсет минути? Толкова много?

Поглеждам крадешком към Кърби. Тя просто си стои там и си дъвче дъвката. Изражението ѝ е смесица от търпение и любезност. Като че ли ми прочита мислите и ми показва часовника си.

— Погледнах колко е часът, като дойдох.

Отново се извръщам и наплисквам с вода бузите си, които горят от срам.

— Какво ти пука пък на теб? — излайвам аз.

— Виж, не уважавам много хора на този свят, Смоуки, но уважавам теб. Сметнах, че ако ще се сриваш, то поне заслужаваш малко спокойствие, докато го правиш, нали се сещаш?

Кърби изрича всичко това със същия небрежен и весел тон, с който говори за времето или за мъртвите.

Ла-ди-да, много е горещо, нали? Съжалявам, че трябваше да те убия, но можеше да е по-зле, можеше да е бавно вместо бързо, нали се сещаш?! Ха-ха-ха! Бам!

Изплаквам си устата, за да прогоня вкуса на повръщано, и известно време се гледам в огледалото. Изглеждам изморена, но не и луда. Пак е нещо.

— Благодаря ти — съумявам да изрека.

— За теб винаги.

Поглеждам се за последно.

Тайни.

Можеш да ги криеш от себе си. Само че не завинаги.

Връщам се в Офиса на смъртта и намирам някаква жена да ме чака. Много е висока, около метър и осемдесет и пет, и без никакъв проблем може да се съревновава с Кали в категорията по красота. Вероятно е на около трийсет и две, с дълга права руса коса и с тен в цвят на прясно настъргани ябълки и овесена каша. Очите ѝ са светлосини и интелигентни, а тялото ѝ е слабо и атлетично. Иска ми се да я намразя на мига, но тя се усмихва. Не ме обезоръжават перфектно белите ѝ зъби, а искрената ѝ усмивка. Непознатата жена ми подава ръка.

— Джезабел Смит — представя се тя.

Ръкувам се с нея и игнорирам кикотенето на Кърби зад мен.

Джезабел ѝ кима необезпокоена.

— Да, известно ми е, че името ми е страшно готино. Мама беше един вид антифундаменталистка, така че…

— Хей, баща ми ме кръсти Кърби, така че знам за какво говориш. Трябва да измислят закон, който да не позволява на родителите да кръщават децата си, както сметнат за добре, нали се сещаш?

— Амин. — Джезабел се усмихва.

— Кърби — обръщам се към нея аз.

Убийцата вдига отбранително ръце пред себе си.

— Не си хаби думите, шефке. Оставям те да си вършиш работата. Бездруго трябва да се видя с мацето Кали относно някои неща около сватбата.

Преди да излезе, Кърби дарява Джезабел с намигане и ѝ маха за довиждане.

— Интересна жена — казва агентката.

— Идея си нямаш и по-добре да не разбираш. Та… заместник-директорът запозна ли те със ситуацията?

Джезабел кима сериозно.

— Може ли да изгледам някой от клиповете? — пита тя. — Ще ми се да знам от какво съм част.

Не я питам дали е сигурна и дали е виждала подобно нещо преди. Ако го е правила, въпросът ми ще я обиди. Ако не е, просто няма да е подготвена. Отвеждам я в кабинета си и ѝ пускам един от клиповете. Извръщам поглед, докато върви. Джезабел се навежда напред, за да вижда по-добре. През цялото време мълчи.