Коди Макфейден - Тъмната страна

След първата редица дървета пред него се отвори малко пространство и Марк, който се беше надвесил над Джейкъб Литълфилд.

Джейкъб беше по-голям от Марк и Декстър, почти на седемнайсет години, но беше по-дребен от Марк и много по-бавен в главата от двама им. На Декстър му стана ясно, че думата „малоумник“ не беше използвана метафорично. Колкото и грубо да звучеше, едва ли Джейкъб чуваше тази обида за първи път и вероятно разбираше значението ѝ.

Момчето беше паднало на ръце и колене и плачеше като изгубено дете. Лицето му беше голямо и обло с късо подстригана руса коса. Кожата му беше млечнобяла. Декстър винаги беше смятал, че Джейкъб има най-красивата кожа, която някога беше виждал в друго момче. Джейк беше сладко хлапе, винаги се усмихваше и беше много доверчив. Обикновено майка му не го изпускаше от поглед. Декстър се чудеше какво, по дяволите, се беше случило.

Марк посочи десния си крак, който беше бос. Той изглеждаше грозен, с мръсотия между пръстите и много неприятен.

— Казах ти да го целунеш, глупав олигофрен такъв. Полигави се достатъчно, така че не трябва да имаш проблем да почистиш между пръстите ми.

— Не искам — проплака Джейкъб. — Моля те, не ме карай.

Марк зашлеви момчето. Много силно. Декстър потръпна при звука.

— Прави каквото ти казвам, или ще те спукам от бой, шибан малоумнико! Чуваш ли ме?

Побойникът зашлеви отново момчето и сега то направо се късаше да реве с пълно гърло като някакво бебе. Декстър наблюдаваше случващото се със смесица от ужас и изумление. Джейкъб се наведе напред и започна да целува и лиже мръсния крак на Марк.

Шибаняк беше единственото, което му дойде на ума. Декстър не ругаеше често, но шибаняк беше гъвкава дума, която пасваше чудесно на много места. Това беше едно от тях.

— Точно така, малоумнико, изчисти ги хубавичко.

Декстър разпозна изражението на лицето на побойника. Дивашка радост. Напълно сигурен беше, че Марк вече е изпънал палатката , както обичаха да казват по време на преспиванията в къща на приятел. Това така забавно остроумие не беше много уместно тук. Гърлото му беше сухо и имаше чувството, че устата му е прашасала. Ставаше свидетел на най-лошото нещо, което някога беше виждал в живота си. Сигурен беше в това.

Както беше сигурен, че колкото се може по-бързо трябва да се изпарява оттук. Трябваше да се изпарява шибаняшки бързо. Иначе щеше да се озове на ръце и колене до Джейкъб и двамата щяха да лижат мръсотията от краката на Марк, докато не ги лъснеха.

Ами Джейкъб?

Разбира се, нямаше как да не го споходи тази мисъл. Все пак Декстър беше добро момче. Отговорът веднага се появи — бърз и срамен.

Съжалявам, Джейкъб, но ще се наложи да го отнесеш.

Подобна постъпка не беше особено благородна, но все още помнеше добре какво му беше сторил Марк, и при самата мисъл пикочният му мехур заплаши отново да се изпусне. Джейкъб трябваше да се оправя сам, което си беше шибаняшко, но така стояха нещата.

Декстър се обърна да си ходи и тогава се случи. Най-старото клише. Като в някакъв лош филм. Настъпи пръчка. Лятото беше сухо, така че пръчката изпука като фишек.

По-късно Декстър щеше да размишлява над факта, че хлапетата като Марк въобще не се двоумяха и нямаха никакъв морален кодекс. Пръчката изпука и побойникът му се нахвърли само след няколко секунди. Първо чу как по-голямото момче се размърда и миг по-късно огромните му и месести ръце го сграбчиха за врата. Много преди Декстър да успее да разгадае появилата се мисъл „Бягай!“ и да я приложи на практика.

— О, я виж какво си имаме тук — изкиска се Марк. — Явно се събира конвенцията на малоумниците.

— Пусни ме — настоя Декстър повече по навик, отколкото изпълнен с надежда, че побойникът ще го послуша. — Просто се разхождам. Не ми пука какво се случва. Обещавам да не казвам на никого.

Марк го стисна малко по-силно и той се затърчи. Не беше точно болка, а по-скоро обещание за такава.

— Не мисля, педал — каза по-голямото момче. — Организирам малко парти тук и смятам, че трябва да се присъединиш към него.

Марк се обърна без повече приказки, като все още държеше Декстър за врата, и тръгна обратно към празното пространство. Джейкъб продължаваше да е на ръце и колене. Трепереше и ревеше. Декстър не се чудеше защо момчето не е избягало. Навярно Марк му беше обещал да го убие, ако го стори. По-добре да лижеш мръсния му крак, отколкото постоянно да се оглеждаш зад рамо. Всички малки деца, които някога са били тормозени от побойници, разбираха тази логика.