Коди Макфейден - Тъмната страна

Марк му се беше нахвърлил на мига, събори го на земята и му притисна ръцете с коленете си.

— На педерастчето са му пораснали топки, а? Лоша идея, педал. Сега ще трябва да си платиш.

Декстър имаше чувството, че вече беше започнал да го прави. Невъзможността му да диша беше предизвикала надигащата се паника в гърдите му. Като че ли умираше. Знаеше, че няма да умре, но така се чувстваше.

— Ще ти покажа една хватка, която научих от предаванията за бойни изкуства, педал — каза Марк. Гласът му звучеше почти радостен. Декстър го погледна и разбра, че „почти“ е напълно излишно.

Побойникът сложи палци на лицето му и ги заби над скулите му. Натисна. Не особено силно, което правеше случващото се още по-ужасяващо, защото дори лекият натиск болеше.

— Тук се намират някакви точки на натиск или както там им викат. Боли повече, отколкото ако те ритнат в топките.

След това натисна наистина здраво. Палците му като че ли се бяха превърнали в стоманени колове, които се забиваха с огромна сила.

Декстър нямаше какво да направи — очите му се ококориха и той не просто започна да крещи, а направо да пищи. Агонията беше мигновена, ужасна и се разстилаше навсякъде. Имаше чувството, че Марк забива копия в челюстта му.

Дори през болката можеше да види побойника и ухилената му физиономия. Очите му блестяха и Декстър усети, че момчето се беше възбудило. Писъците му го бяха надървили.

Всичко трябваше да приключи тук. При другите побойници ставаше така, но това беше денят, в който Декстър разбра, че Марк даваше всичко от себе си и беше готов на какво ли не, за да поддържа славата си; раздаваше се, ако можеше така да се каже.

Просто не спря. Натисна още по-силно. Натисна и се ухили още повече, докато Декстър пищеше. Продължи да натиска, докато по-малкото момче не се подмокри. Накрая молеше побойника да спре.

— Мамчето ти курва ли е? — попита Марк.

— Да, да, да! — изпищя в отговор Декстър.

— Кажи го тогава. Кажи ми, че майка ти е мръсна стара мастия, която обича да смуче и да ѝ го слагат в задника.

Отново усети надървения член на Марк, който пулсираше.

На Декстър трябваше да му се признае, че не отговори веднага, но тогава побойникът натисна още по-силно.

— Добре, добре, добре! Тя е мръсна стара мастия, която обича да смуче! — изпищя в отговор той.

— Мръсна стара мастия, която обича да смуче и да ѝ го слагат в задника.

— Мръсна стара мастия, която обича да смуче и да ѝ го слагат в задника! Моля те спри моля те спри моля те спри моля те спри моля те…

И тогава Марк наистина го пусна. Махна си палците. Но не слезе веднага от него. Остана отгоре му. Погледът му не се отлепяше от Декстър — очите му бяха наполовина затворени като на хищник, а надървеният му член пулсираше върху корема му. Беше опиянен от силата си; сила, която му позволяваше да прави каквото си поиска, и да причинява болка.

— Слушай, педал. Ако някога кажеш на някого, че съм направил това, ще те намеря и ще ти откъсна пишката. Да не мислиш, че се бъзикам?

Декстър не можеше да отговори. Целият трепереше, а туптенето в бузите му не спираше, сякаш Марк не беше махнал палците си оттам. Поклати глава и започна да плаче. Издаваше дълги и протяжни хлипания. Побойникът го погледна отвратен.

— Шибана путка педалска.

Марк стана от Декстър. Малкото момче се извърна настрани и повърна в добрата стара тексаска пръст. Бузите му горяха. Туптенето продължи почти два дни и през цялото време не можеше да се храни нормално.

Това беше първият сблъсък на Декстър с тормоза и той определено остави своята следа в него. Въобще не се съмняваше, че Марк ще изпълни заканата си. На него му харесваше да причинява болка. Причиняването на болка помпеше гумата на побойника, надървяше хотдогчето.

Марк беше зъл. Декстър разбираше много добре това. Децата не познаваха нюансите на сивото. Моралните дилеми се появяваха по-късно, когато започваха да оправдават собствените си злодеяния. Черно на бяло, Марк беше чудовище и Декстър беше разбрал това от първа ръка.

Така че когато чу „Целуни го, шибан малоумнико“, знаеше, че това не е на добре, ама никак не е на добре.

По-късно през годините Декстър щеше да се пита защо, предвид че знаеше какво щеше да последва, просто не се беше обърнал върху тази кафява тексаска почва и не се беше върнал обратно на кръстовището, където да завие към парка и басейна и да продължи да бъде единайсетгодишен.

Вместо това продължи напред към гласа. Много се страхуваше, но беше неспособен да се обърне.