Коди Макфейден - Тъмната страна

Реши да повърви, необичаен избор, но денят беше толкова хубав, че му се прииска да почувства земята под гуменките си. Насочи се към Т-образното кръстовище, където улицата му се срещаше с друга след знака „Стоп“. Ако завиеше вдясно, щеше да стигне до парка и басейна, а вляво до Рамблинг Оукс, който децата наричаха „гората“.

Не беше точно гора, а по-скоро развихрил се гъстак. Все още не беше унищожен от тракторите, които съвсем скоро щяха да подготвят земята за нови постройки.

В повечето случаи не обичаше да ходи сам в гората, но днес беше различно. Декстър беше общително момче, но точно сега не желаеше компания. Затова зави наляво, а не надясно. Това просто решение щеше да промени живота му завинаги, както се случваше често.

Улицата свършваше в пръстта, а пръстта водеше до дърветата. След като ги прекосеше, щеше да излезе на трева, която щеше да го отведе до още асфалт и нови къщи. Гората беше място, в което човек можеше да се скрие, и какво ли не се случваше в нея.

Безброй деца изпушваха първите си цигари тук. За първи път се изпробваха целувки, а и се носеха слухове за първи свирки и подобни, но Декстър не беше сигурен за това. Той не беше брилянтен, но беше малко по-умен от повечето от връстниците си и подозираше, че ако искаш някое момиче от квартала да ти посмуче Джонито, трябва да я заведеш на някое по-приятно местенце от гората. Поне в колата си.

Тук се четяха мръсни списания и Декстър беше гледал няколко през последните години. Те предизвикваха смесени чувства в него, които като че ли не съвпадаха с тези на приятелите му. Затова се хилеше и шегуваше с тях и подмяташе с необходимите увереност и апломб някое и друго вербално бижу като „космата мида“ и „рошав бургер“. В това нямаше никакъв смисъл, тъй като момичетата на снимките бяха обръснати там долу, а и какво общо имаха бургерите с тях?

Много хора бяха плакали в тези гори. Декстър знаеше това. Независимо че кварталът им беше хубав, децата пак си го отнасяха от време на време. Тормозът също не беше нещо нечувано, макар че не се говореше особено много за него. Гората беше убежище и светилище, място за обикновени игри, забранени грехове и мъка. Едва на единайсет Декстър разбираше, че гората щеше да е едно от онези места, които никога нямаше да забрави. Тя винаги щеше да притежава определена сила, дори и само в спомените му.

Вървеше бавно по улицата. Наслаждаваше се на слънцето и на околните звуци. Никой не беше толкова луд, че да излезе да си коси ливадата толкова рано, но двама мъже си миеха колите, което според Декстър беше чудесна идея. Напъха ръце в джобовете си и намери бял камък за подритване в една от канавките. Денят щеше да е страшно хубав!

Асфалтът свърши и започна пръстта. Съществуваха два вида тексаска пръст. Едната беше черна, суха и сплескана; в нея растеше тревата и се вадеше на чимове. Другата беше кафява, почти на гранули и пълна с детрит, камъни и подобни. Тази беше от втория вид.

Дърветата не бяха много далеч, затова Декстър реши да се поразходи. Смяташе да мине през гората и да отиде в съседния квартал. След това щеше да заобиколи и да се прибере навреме, за да хапне малко болонезе или фъстъчено масло с желе и вероятно да пийне сода. После можеше да отиде до магазина за комикси или басейна.

Защо не? Денят беше изцяло негов.

Забърза крачка към дърветата, развълнуван от отворилите се пред него възможности.

Тогава ги чу.

— Целуни го, шибан малоумнико — каза гласът.

Декстър знаеше на кого принадлежи. Всяко хлапе в квартала можеше да го разпознае. На вездесъщия Марк Филипс, побойник и зла напаст. Историята на Марк беше също толкова скучна, колкото пръстта под гуменките му: той много бързо беше пораснал на височина и широчина и се радваше на преимуществото, което му осигуряваше това.

Човек можеше да се спаси от него чрез обичайните за побойниците подкупи: парите ти за обяд, комикси, процент от джобните. Онези, които не се подчиняваха, биваха възнаграждавани с наказания, а Марк много си го биваше в тези работи. Той беше готов да стори всичко, за да си поддържа славата, и се раздаваше от сърце.

Повечето побойници щяха да те понабият, да те щипят за зърната на гърдите и да те съборят, за да ти се изплюят в устата. Марк също използваше тези прийоми, но разликата между него и „колегите“ му беше голяма — той беше готов да се постарае много повече. Сълзите обикновено бяха знак, че тормозеният е схванал картинката. Не и при Марк.

Веднъж и Декстър пострада от него. Поради някаква причина — до ден-днешен не знаеше каква — отказа да даде на побойника един комикс, който му поиска. Отговорът на другото момче беше мигновен и много жесток. То го удари толкова силно по лицето, че имаше чувството, че очите му са се разклатили в орбитите си. Това беше последвано от удар в слънчевия сплит, който накара Декстър да падне на колене и да се опита да си поеме въздух.