Коди Макфейден - Тъмната страна

Нова пауза. Този път ръцете се размърдват. Единият палец се надига и започва да търка мънистата на броеницата.

— Но Декстър имаше още една тайна. Разкри я в дневника си. Разполагам със страниците, тъй като ги откраднах, след като го убих.

Екранът притъмнява. Появяват се белите букви: ПРОДЪЛЖАВА В СЛЕДВАЩИЯ КЛИП.

— Проклятие! — ядосвам се аз.

— Трудно се свиква с тези неща — съгласява се Алън и кликва върху следващата миниатюра. Когато видеоклипът започва, на екрана се появява хартиена страница. Разпознавам почерка на Лиза. Мъжът отдръпва страницата от камерата и я задържа в дясната си ръка, за да може да я прочете. Броеницата остава в лявата му. През цялото време прехвърля с благоговение мънистата между палеца и показалеца си и веднага ми става ясно, че това движение е естествено за него като ходенето. Започва да чете.

Беше прекрасен летен ден. Горещ, но не прекалено задушен, изпълнен с обещания за всичко друго, само не и училище. Декстър стоеше на верандата на къщата и оглеждаше квартала, в който живееха. Беше хубав, не изпитваше съмнение в това. Нямаше нови къщи, а само удобни и стари постройки, които придаваха целия чар на мястото.

Небето беше синьо и ясно и мама обичаше да го нарича „тексаско небе“. Като цяло Тексас беше съставен от равнини и хълмове и Остин не беше от градовете, които си падаха по небостъргачите, така че на много места можеше да се види хоризонтът. Всичко беше чудесно тук.

Декстър се събуди в този съботен ден и се зае с обичайните си занимания. Те бяха много важни за него и ставаха все по-важни с напредването на възрастта му и осъзнаването, че времената се менят. Беше на единайсет години и вече можеше да разбере различията между половете, които някога му бяха много мъгливи. Момчетата, които бяха само с година по-големи от него, вече доста по-често говореха за неща като „путка“ и при това с искрен интерес и копнеж. Подобни приказки бяха смущаващи.

Декстър се будеше в съботите в 5:30 часа без никаква аларма още откакто беше на шест години. Някои от най-хубавите анимационни филмчета, а именно онези стари черно-бели произведения на изкуството, се излъчваха в тези ранни часове.

Ставаше и отиваше долу в кухнята, за да похапне препечена филийка от домашно направен хляб с канела. Неговата версия включваше огромни парчета масло, нездравословни порции захар и достатъчно канела, която да придаде допълнителен аромат. Вкарваше филийката във фурната и я вадеше с бълбукащо върху нея масло. Гледаше как се пече и как реотаните почервеняват от температурата.

Декстър обичаше тези сутрини, харесваше му, че само той е буден и цялата къща е само негова, поне в илюзиите му. Чувстваше се свободен и в безопасност, макар да му беше ясно, че нищо не можеше да спре лошите неща, ако решаха да се случат… но беше сигурен, че нищо лошо няма да се случи сега, в този момент. Времето между 5:30 и 8:00 часа беше истинско блаженство за него.

Грабваше препечената филийка, когато изстинеше достатъчно (но не прекалено много), слагаше я в хартиена салфетка и отиваше в дневната, където беше телевизорът. Включваше го на правилния канал и се пльосваше в барбарона си. Мама го мразеше, а татко не беше особено възхитен от него — наричаше го отживелица от седемдесетте, но Декстър настоя да го задържи. Той беше неговият талисман, част от ритуала.

Понякога в ранните сутрешни часове даваха „Инки и птицата мина“, но в повечето случаи беше „Шоуто на Хъкълбери Хрътката“ или някое не толкова известно анимационно. След това пускаха „Том и Джери“, а след него „Шоуто на Шантави рисунки“. Гледаше всичките и по време на рекламите се опитваше да запомни за кои нови играчки да уговаря мама и татко.

Първата част от магията приключваше около 8:00 часа. Тогава ставаха мама и татко. Обичаше и двамата, но ритуалът включваше усамотение; тяхното присъствие нарушаваше спокойствието му. Влизаше под душа, след което се обличаше, докато те пиеха първото си кафе. Целуваше мама по бузата, чуваше измърмореното „Добро утро“ от страна на татко и към 8:30 излизаше.

Днес не беше по-различно — анимационните и препечената филийка с канела вече бяха изпълнени и целият ден беше пред него. Замисли се какво да прави. Разполагаше с няколко долара в джоба си, получени в резултат от участието му в индустрията за косене на трева. Можеше да отиде в „Съркъл Кей“ и да си купи няколко нови комикса. Или да се качи на колелото и да намине край басейна. Да му се не види, можеше да прави каквото му беше на сърце!