Коди Макфейден - Тъмната страна

— Направи го, педал — прикани го Марк и се ухили като жабок.

Декстър имаше чувството, че е попаднал в ада.

Затвори очи, за да не вижда лицето на Джейкъб. Отдаде се на гнева си и замахна.

Зашлевих бедното момче и… направих каквото ми каза Марк.

След това само стоях и гледах как го заплашва — продължава да чете човекът от видеоклипа. — „Каза на Джейкъб, че ще го убие, ако каже и дума, и че ще чука майка му в задника след това. В този ден приключиха детските ми съботи. Опитах се да ставам в ранните спокойни часове на утрото, но анимационните ми се струваха глупави, а хлябът с канела не беше толкова вкусен. Никога вече не се приех такъв, какъвто мислех, че съм. Всеки човек има представа за себе си, особено като дете. Идеали. Представяме си, че ще бъдем смели, когато е необходимо, че ще вземем правилните решения в трудни ситуации. Марк разби тези ми илюзии. Осъзнах, че съм способен да нараня, дори да изнасиля друго човешко същество — безпомощно при това, за да спася собствената си кожа. Не се държах никак геройски, когато ножът опря до кокала, и каквото и да се случеше след това, винаги щях да се сещам за този момент. Разказах на баба за случилото се. Разказах ѝ и плаках, а тя ме прегърна и не ме пусна дълго време. Помълча малко, за да обмисли всичко, както правеше често. Накрая ми каза следното: «Всеки има по малко грозота в себе си. Следващия път, в който тръгнеш да съдиш някого, си спомни своята». Баба беше единствената, която знаеше за този случай. До тази година. Намерих свещеник, добър човек, който беше готов да изслуша изповедта ми. Аз говорих, той слуша и след това стана чудо на чудесата — свещеникът ме опрости. Каза ми, че и Бог ще ми прости, и аз му повярвах. Бог не е проблемът. Не знам дали съм готов да простя на себе си. Но се опитвам. Давам всичко от себе си.“

Мъжът оставя листа на масата пред себе си и разплита пръстите на ръцете си, като палецът и показалецът продължават да си играят с броеницата.

— Декстър Рийд разкри една тайна на света — желанието си да се превърне в жена. В същото време запази друга, която е по-срамна. Поне за него. Както често казват хората, трябва да се казва истината и само истината. Лесно е да се говори, трудно е да се действа, но действието е необходимо за спасението. Поредният пример може да се намери в смъртта на Розмари Зоненфелд.

Екранът потъмнява.

— Лошото ми предчувствие ще се оправдае ли? — питам Алън.

— Да.

— Давай.

Той кликва върху следващия клип. Този път под него пише: СМЪРТТА И ГРЕХЪТ НА РОЗМАРИ ЗОНЕНФЕЛД.

— Розмари беше грешница на грешниците — започва напевно мъжът. Не звучи осъдително. Просто разказва. — Младостта ѝ премина под знака на безразборния секс, чукането за пари, наркотиците и перверзиите. Когато стигна дъното, тя прие Бог в живота си и му изповяда миналото си. Разкри тайните си и се опита да тръгне по правия път. Но също както в случая с Декстър, Розмари имаше втора тайна, голям грях. Гледайте внимателно.

На екрана се появява жена, чието лице се е надвесило над купчина с кокаин. В ръката си държи сламка. Гола е и цялата трепери. Чува се смъркане и купчината значително намалява. Разпознавам жената като Розмари.

— Отново — заповядва гласът. Той принадлежи на мъжа, който е записан на клиповете.

Розмари вдига поглед. Очите ѝ са доста отнесени, но страхът в тях е повече от очевиден.

— Ако продължа да смъркам, ще умра — казва тя.

— Така е — отговаря мъжът. — Но ако не го направиш, ще прострелям капачките на коленете ти и ще ти отрежа гърдите. Пак ще умреш, но ще е много по-болезнено. — Онзи млъква за миг. — Отново.

Розмари приема съдбата си. Навежда се над купчината и изсмърква огромна доза, която като че ли няма край. Сламката полита от пръстите ѝ. Главата ѝ се отпуска назад, погледът ѝ блуждае, а косата ѝ пада като водопад върху гърба ѝ. Прилича на някакво отвратително изкуство, на смъртоносна естетика, създавана от предстоящата смърт.

— Сега легни — нарежда с утешителен глас мъжът. — Легни, дете мое.

На екрана се появява облечена в ръкавица ръка, която бута треперещата и тресяща се Розмари на леглото. Тя се усмихва и хапе долната си устна. На челото ѝ са избили капки пот. Тя е олицетворение на изпаднала в екстаз жена. Свива бедрата си отново и отново, сякаш се бори с оргазъм.

— Разкажи ни за Дилън, Розмари.

Тя застива и погледът ѝ като че ли става по-ясен. Намръщва се и потръпва. Започва да се поти.

— От… откъде з-знаеш з-за…? От-откъде? Казах само на хората в мо…