Коди Макфейден - Тъмната страна

Аз не съм месия. Само Исус Христос беше такъв, синът Божи. Съвсем скромно обаче заявявам, че съм пророк на нашата модерна епоха. Живеем във времена, които са пропити от грях. Безбожието е почти навсякъде. Ако гледате това, слушайте внимателно какво говоря, за да се пробудите. Съществува добро и зло. Съществува Бог, рай и ад. Пътят към рая е пътят на абсолютната истина. Пътят към ада е пътят на лъжите, тайните и придържането към тези безценни тайни. По кой път ще изберете да тръгнете?

Ако изберете този към рая, тогава изгледайте останалите ми видеоклипове и ме слушайте внимателно. Вероятно ще видите как някой друг разкрива собствения ви грях. Вероятно ще осъзнаете най-великата и проста истина: дори най-лошото нещо, което сте направили, все още може да бъде простено от Бог. Просто трябва да го помолите. Преди двайсет години осъзнах, че Бог ме е избрал да споделя тази истина със света. Грехът е вездесъщ. Започваме да грешим от момента, в който се раждаме. Но ако гледате това, значи разбирате: можете да бъдете спасени, стига да признаете всичко пред Бог и не запазите нищо за себе си. Някои ще попитат как мога да оправдая убийствата. Отговорът ми е прост: това, което ще видите на клиповете, не е убийство. Това е саможертва. Те признаха греховете си пред мен, разкаяха се и им беше позволено да отидат в рая. Не отричайте фактите — мнозина са казвали нещата, които изричам сега. Но хората отказват да чуят. Продължават да пазят стриктно тайните си. Чуват думите, но не ги чувстват в сърцата си. Явно те не са достатъчни. Очевидно човекът трябва да види как себеподобните му плачат, кървят и умират. Нуждае се да чуе мрачните тайни на другите, за да осъзнае, че не е сам, че и други също са сторили ужасни неща. Онези, които жертвах, бяха дадени на Бог, за да се уверя, че този път ще слушате , ще чуете и ще почувствате тази изначална истина: бъдете честни с Бог и ще получите вечно избавление, запазете и най-малката тайна за себе си и ще горите завинаги в адските огньове.

Последните думи на мъжа са изречени набързо, като гръмотевица, и с огромна страст. Това е , мисля си аз. Това е причината за действията му. Или поне той си мисли така.

Опитва се да даде пример в името на истината пред Бог. Убийствата са били необходими, за да осигури този идеал, и са били оправдани от потенциалното избавление на други, които ще гледат и ще научат уроците, които се опитва да им преподава. Не е необходимо да се чувства виновен. Те са се покаяли, нали? Това означава, че ги е изпратил на по-добро място. По дяволите, та той им прави услуга .

Пълни глупости. Ами Амброуз? Как ще оправдае неговото убийство?

Психопатите, колкото и брилянтни да са те, винаги имат слаби места. Мисленето им, колкото и логично да изглежда на пръв поглед, не може да скрие основната им мотивация: те се наслаждават на страданието и смъртта на другите.

Мъжът отново взима броеницата и започва да търка мънистата.

— Предлагам себе си като последното доказателство за принципите, които изповядвам. Обръщам се към служителите на реда, които ще гледат тези видеоклипове: всичко необходимо да ме заловите, е на този и на другите записи. Всичко. Но трябва да сте с ясно съзнание. Трябва да сте способни да виждате истината . Правете това, което проповядвам, и веднага ще се озова пред вас. Запазете лъжите си, оставете воала върху очите си и ще мине повече време, докато дойда. В този случай времето е живот, полицаи и агенти. Не съм приключил. Имам още имена в списъка си. Правя необходимото, за да ги доведа първо при мен и след това да ги изпратя да седнат от дясната страна на Бог. Ще убия отново в следващите два дни. Този път ще е дете.

— Мамка му — изругава Алън.

Всичко застива отново. Светът спира да се върти и цикадите се завръщат. Нямам съмнение, че ни казва истината и че ще си изпълни обещанието.

— Това е всичко засега. Наясно съм, че ще остана в историята с някакво прозвище. Не желая нечие остроумно творение да отклони вниманието от целта на моето послание. Затова искам да опростим нещата: можете да ме наричате Проповедника.

Екранът отново потъмнява.

Всички мълчат.

— Проповедника — казва най-накрая Кали с насмешка. — Ама че его има този.

— Розмари каза, че е споделила „само на хората в мо…“. В какво? — питам аз.

— Моята църква? — предполага Алън.

Намръщвам се.

— Няма голяма логика в това. Видя ли физиономията ѝ? Тя не го позна. Нямаше никаква представа кой е този човек. Църквата е малка, както и паството.