Коди Макфейден - Тъмната страна

— Никой никога не иска да го чува, Смоуки. Залозите са прекалено високи. По-добре е да си готова за деня, в който ще се провалиш, защото този ден ще дойде, гарантирам ти го.

— Уха. Много окуражителна реч, сър.

Джоунс направо излайва от смях.

— Добре, добре. Ще продължа да поддържам връзка с директора Ратбън. Прави каквото трябва.

— Благодаря ви, сър.

Оглеждам офиса. Кали говори с дъщеря си Мерилин за сватбата. Фактът, че моята колежка и приятелка има дъщеря, а също така и внук, все още е малко объркващ. Тя винаги е била пример за мома, която се наслаждава на мъжете като вкусно гурме. Единствената ѝ сериозна връзка беше с нас и работата ѝ.

Кали беше заровила миналото си заедно с болката, която ѝ беше причинило, докато един случай и убиецът в него не я събраха отново с дъщеря ѝ.

От време на време ме спохожда мисълта, че един сериен убиец беше причината за нещо толкова хубаво.

Алън го няма в офиса, а Джеймс се е заровил в някаква папка.

Взирам се в бялата дъска, докато очите ми започват да парят.

— Имаме едно голямо нищо — промърморвам си под носа. — О, добре, де, само засега.

Да оставиш един случай настрана, не е като да отложиш правенето на нещо за по-късно. Разтваряш ръце, затваряш очи и го мяташ колкото се може по-надалече. Той отплава и ти се връщаш на бегом към нормалния си живот и се преструваш, че него го няма и не кръжи над теб като прилеп.

Но той е там. Окачен е на китката ти с лепкава връв, дрънка и ти се присмива и чака вятърът да задуха в друга посока. Понякога се събуждам посред нощ и го намирам там, кацнал на гърдите ми. Той се взира с големите си черни очи и ми се усмихва с прекалено голяма за лицето му уста. Обича ме. Ужасно е, че ме обича.

На път съм да отида при Бони, затова разтварям очи и го мятам. Силата на волята сработва, поне засега.

Разглеждам списъка с покупки в колата, за да се уверя, че съм взела всичко. Двете с Бони винаги избираме седмичната рецепта заедно. Тази седмица амбициите ни са високи. Смятаме да пробваме пържоли със сос от „Мадейра“ и балсамов оцет. Самият факт, че рецептата изисква да се смесят нехарактерните вино, оцет и дижонска горчица, е малко плашещ, но решихме, че трябва да излезем от зоната си на комфорт.

Отново си промърморвам под носа списъка:

— Телешки пържоли „Делмонико“, крекиран черен пипер, зехтин, да, всичко е налице.

Доволна отивам да направя най-хубавото нещо в деня, седмицата, месеца и годината: да взема осиновената си дъщеря и да я отведа у дома с мен.

— Смоуки!

Това е вик на чиста наслада, последван от смазващото ме тяло на едно дванайсетгодишно. Отвръщам на прегръдката ѝ и се учудвам — със смесица от изумление и съжаление — колко висока е станала Бони. Още на тази възраст е метър и петдесет и пет, което може да се стори напълно нормално за страничния наблюдател. Тя вече е по-висока от мен. Само преди две години можех да погледна надолу и да видя горната част на главата ѝ. Израстването ѝ подчертава още повече промените, през които минава.

Нямах възможност да изпитам това с Алекса, да я гледам как се превръща от момиче в млада дама. Бони е на ръба да стане тийнейджърка и определено е дъщеря на майка си. Ани беше красива блондинка, разцъфнала съвсем рано. Бони е наследила същата руса коса, същите удивителни сини очи и слаба фигура. Тя се превръща от непохватно дете в красиво момиче пред очите ми. Отново забелязвам — със смесица от тъга, безпокойство и безпомощност, че гърдите ѝ вече не са плоски като дъска и че походката ѝ не е толкова тромава, а доста по-грациозна.

Една мрачна мисъл се появява в главата ми: момчетата. Те ще започнат да те забелязват скоро. Няма да знаят защо, не точно, но ти ще си им по-интересна. Ще хващаш погледа на нормалните, но и на гладните, защото те ще те надушват, както куче надушва месо.

Изгонвам тази мисъл и я заравям много надълбоко. Имаш достатъчно време да се тревожиш по-късно. Сега просто я обичай.

— Здрасти, скъпа — поздравявам я аз и ѝ се усмихвам. — Как беше училището?

Бони се отдръпва от мен и завърта очи.

— Скучно, но добре.

— Справя се чудесно — казва Елейна. — Може би е малко разсеяна, но определено е много напреднала за годините си.

Бони се усмихва на Елейна, доволна от похвалата. Не мога да я виня. Похвалите на Елейна са като почерпка с бисквитка или приятен слънчев лъч. Тя е една от тези искрени жени, които винаги казват това, което мислят, и мислят каквото казват, и са изключително мили. Тя е другата майка на Бони и мен. Обичаме я до полуда.