Коди Макфейден - Тъмната страна

— Разбирам — казва Алън. Той пипа много нежно и задава въпроса, от чийто отговор наистина се нуждаем. — Андреа, има ли нещо, което смяташ, че може да ни помогне? Някой да е проявявал прекомерен интерес към Розмари? Да са се появявали нови хора в църквата? Каквото и да е.

Тя поклаща раздразнена глава.

— Много мислих върху тези въпроси, повярвайте ми. Когато чух, че Розмари е била убита, направо полудях. Вече не плача, но счупих разни неща. Оттогава не съм мислила по темата. Трябва обаче да разберете, че Розмари внимаваше изключително много. Тя беше пристрастена към чукането. Не казвам, че беше пристрастена към секса, това не би било правилно. Тя обичаше чукането. Колкото по-извратено, толкова по-добре. Единственият начин да държи нещата под контрол, беше да си създаде рутина и да не я нарушава. Сутрин ставаше, тренираше, работеше и после идваше тук. Двете прекарвахме известно време заедно. Това беше всичко.

— И е нямало нарушения или промени в тази рутина преди смъртта ѝ? — пита Алън.

Андреа разперва безпомощно ръце.

— Не. Нищо.

— Какво ще кажеш за положението тук? — притиска я той. — Да са идвали нови мъже?

— Помислих и над това, повярвай ми. Но не се сетих за нищо. Съжалявам, ще ми се да ви бях по-полезна, но единственото, което мога да заявя със сигурност, е, че не е бил някой от миналото ѝ.

— Защо мислиш така? — питам аз.

— Розмари ми сподели, че всички, които някога е познавала, вече са мъртви. Убити от възраст, болести или наркотици.

Двамата с Алън пътуваме обратно към Бюрото. Неспокойна и разстроена съм.

— Всичко това е много сбъркано, Алън — заявявам аз.

— Защо?

— Доникъде не сме. Доникъде. Имаме три жертви — и то само защото той ни ги даде, — а не разполагаме с никакво негово описание, отпечатъци или каквото и да било. Смятам, че знам каква е мотивацията му, но не съм сигурна. Няма нищо ясно, нищо, което да се откроява.

Колегата ми ме поглежда.

— Какво? — питам аз.

— Понякога е така. Работим върху случаите, докато не се появи нещо, което да ни помогне да ги разрешим. Наясно си с това. Защо си толкова напрегната, след като са минали само два дни?

— Защото е лично.

— Какво имаш предвид?

— Смятаме, че този тип се разхожда наоколо и убива хора от години, нали? Мислим, че числата на тези кръстове са броят на жертвите му. Ако наистина е така, този човек ще се окаже един от най-трудолюбивите убийци на всички времена. И прави всичко точно под носовете ни. Всички жени като Лиза и Розмари в света капят като мухи и той се смее през цялото време.

Алън кима.

— Жертвите са ти влезли под кожата.

Забележката е остра и реже като нож.

— Винаги ми пука за жертвите.

— Да, разбира се. Но понякога за едни ти пука повече, отколкото за други. Това е един от тези моменти, нали?

Спирам да се възпротивявам.

— Да.

— Защо?

— Поради същата причина, поради която Аткинс беше разстроен заради Розмари. Повечето хора се оставят на течението на живота. Приемат онова, което получават. Лиза Рийд и Розмари Зоненфелд са плували срещу течението. Макар да са знаели, че ще е трудно, може би дори безсмислено, те са плували срещу течението. И когато са стигнали до плажа, този тип се е появил зад тях, прерязал им е гърлата и е хвърлил телата им в реката.

Алън мълчи известно време и просто шофира. Накрая си прочиства гърлото.

— Да, на мен също ми влизат под кожата. В тези моменти се сещам за теб.

Поглеждам го изненадана.

— Наистина?

Той се усмихва и ме поглежда настрани.

— Що се отнася до плуване срещу течението, ти, Смоуки, си златна медалистка в категория „Без ръце“.

— Няма използваеми отпечатъци — започва Кали. — Всичката кръв по възглавниците принадлежи на Лиза Рийд. Намерихме черен косъм, който не е на Лиза, но няма корен, така че не можем да направим ДНК анализ.

— Чудесно — отвръщам аз. — Какво е положението с кръста?

— Не е от чисто сребро — обяснява Джеймс. — Използвано е стерлингово сребро. Съдържанието е около деветдесет и три процента сребро и седем процента мед. Много често срещано. Избрал е много удачен метал, ако е решил сам да си прави кръстовете. Стерлинговото сребро се разтапя при приблизително 890 градуса по Целзий, по-твърдо е от златото и много лесно се обработва.

— Искаш да кажеш, че може просто да разтопи няколко лъжици и вилици и да си направи кръстовете? — учудва се Алън.

— Точно.

— Какви инструменти са необходими за това? Има ли нещо необичайно, което можем да проследим?