Коди Макфейден - Тъмната страна

Образът му продължава да кара нещо вътре в мен да потрепва. Не знам дали още вярвам в него, но някога имах вяра. В него и в Дева Мария. Молех се, умолявах ги да спасят майка ми от рака. Мама почина. Това предателство сложи край на връзката ми с Бог. Как може да ми прости греховете, когато аз никога няма да му простя неговите?

Отец Йейтс ни забелязва и тръгва към нас с усмивка.

— Агент Барет, агент Уошингтън.

— Здравейте, отче — поздравявам го аз. — Доста е празно тук. Няма клиентела ли?

Потръпвам вътрешно. Явно не мога да овладея горчивината си, когато стъпя на това място. Алън ме поглежда странно. Отец Йейтс като че ли не е трогнат.

— Клиентелата в „Спасителят“ всеки ден е слаба, агент Барет. Не спасяваме души на конвейер. Правим го една по една.

— Съжалявам, отче. Това беше ненужно от моя страна.

Свещеникът маха с ръка.

— Сърдите се на Бог, разбирам ви. Щом той може да го приеме — а сигурен съм, че може, значи мога и аз. Да оставим това настрана. Има един човек, с когото искам да ви запозная. Агент Уошингтън ми сподели причината за посещението ви и жената, с която ще ви срещна, е единствената, за която се сетих. Доколкото ми е известно, тя беше едничката приятелка на Розмари. Споминалата се няма живи членове на семейството си. Но тази жена може да ви помогне.

— Защо мислите така?

— Защото е била полицейски служител. По-точно детектив. В Охайо.

— Наистина?

— Честен кръст. — Отец Йейтс се усмихва. Свещенически хумор. — Тя ви очаква в ризницата 6 6 Малка стаичка в църква, в която свещениците държат одеждите и църковните съдове. — Б.пр. .

Като всичко друго в църквата ризницата е малка, но много чиста. Един обикновен рафт осигурява място за потира 7 7 Чаша за причастие. — Б.пр. , когато не се използва. Там са също виното и нафората.

— Прави се от монахините — беше ми обяснила майка ми, когато я попитах.

Не бях голяма почитателка на монахините тогава, но трябва да призная, че нафората ми стана още по-неприятна. Този осветен хляб трябваше да бъде наградата за оцеляването след цяла литургия, а всъщност имаше вкус на стиропор.

Виждам килер без врати, в който дървото е боядисано в бяло. Одеждите на отец Йейтс висят вътре.

Няма бюро в малката стаичка, а само прозорец и три очукани стола. Една жена е седнала в единия и ни чака.

— Това е Андреа — представя я свещеникът. — Андреа, това са агент Смоуки Барет и агент Алън Уошингтън.

Жената кима, но не проговаря.

— Ще ви оставя насаме засега — казва отец Йейтс и излиза.

Разглеждам Андреа. Тя не е дребна жена, но не е и едра, висока е около метър и шейсет и пет и вероятно тежи шейсет килограма. Лицето ѝ нямаше да е нищо особено, ако не бяха косата и очите ѝ. Косата ѝ е дълга, лъскава и толкова черна, че направо синее. Очите ѝ са големи, кристално ясни и по-тъмни от косата ѝ.

Това са интелигентни очи. Виждам ченгето в тях. Погледът ѝ е честен, прям, предпазлив, той е смесица от противоречия, които могат да се срещнат единствено при служителите на реда и закоравелите престъпници. Андреа оглежда белезите ми, без да реагира по някакъв начин.

Облечена е в жълта тениска, която вероятно е с половин размер по-голяма за нея, сини дънки и гуменки.

Протягам ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, Андреа — казвам аз.

Хватката ѝ е здрава и по-силна, отколкото очаквах. Дланите ѝ са сухи. Съумявам да скрия собствената си изненада от белезите по китката и ръката ѝ. Два прореза — един хоризонтален и един вертикален. Знакът на едно наистина отдадено самоубийство.

— На мен също. — Гласът ѝ е нисък и гърлен като на телефонен секс оператор. — И да, опитах се да се самоубия. — Тя обръща другата си китка и там има още белези. — Едни и същи са.

— Самата аз бях на косъм — бързам да споделя, макар да не знам защо.

Андреа ме поглежда с нежен поглед и ни кима да седнем.

— Защо убийството на Розмари привлече интереса на федералните? — пита тя.

Право на въпроса. Опитвам се да ѝ пробутам стандартния отговор:

— Нямам право да ти кажа.

Тя ме дарява с най-безрадостната усмивка, която съм виждала някога, последвана от ухилване, което ни казва, че сме доста забавни, ако смятаме, че ще е толкова лесно.

— В такъв случай аз нямам право да ви помогна. Казвайте или си вървете.

Поглеждам Алън. Той свива рамене.

— Добре — съгласявам се аз. — Розмари не е единствената жертва на този убиец. Ако ти трябва да знаеш още, тогава наистина приключихме.