Коди Макфейден - Тъмната страна

— Точно това смятах да направя, сър.

— Нищо ново ли няма? Съвсем нищо?

Гласът на Розарио звучи много далечен. Не чувам силата, която видях в колата ѝ онази вечер.

— Не, съжалявам. Но все още е много рано, Розарио, много рано. Понякога така стоят нещата.

— Онова другото момиче, което е убил? То има ли семейство?

— Засега не сме намерили такова. Но е имала близки хора в църквата, която е посещавала.

Тишина.

— Погребението на Лиза е утре.

Усещам тревогата в гласа ѝ, желанието да се пречупи, потискано от наложения ѝ контрол.

— Съжалявам.

— Мога ли да те попитам нещо, Смоуки?

— Разбира се.

— Какво беше чувството? Да заровиш Алекса?

Въпросът реже като изключително остър скалпел и пробива защитите ми.

Какво беше чувството? Споменът е жив, все едно се случи вчера. Погребах ги по едно и също време, Мат и Алекса, моя свят. Помня, че денят беше прекрасен. Калифорнийското слънце огряваше ковчезите и се отразяваше в метала по тях. Небето беше синьо и безоблачно. Не чувах нищо, не чувствах нищо и не говорех нищо. Възхищавах се на слънцето и гледах как заравят живота ми в земята завинаги.

— Чувствах се като във филм на ужасите, който няма край — отговарям аз.

— Но свърши, нали?

— Да.

— Но това беше още по-лошо, нали? Че свърши.

— Това беше най-лошо от всичко.

Обещах ѝ винаги да ѝ казвам истината и нямам угризения, че го правя. Двете с Розарио Рийд сме сестри по душа. Ние не сме създадени да се превърнем в депресирани жени или в гневни алкохолички. Ние сме направени да скърбим и да пищим и когато всичко приключи, да продължим напред. Променени и с по-голямо бреме, но все пак живи. Тя иска да знае какво ще се случи, затова ѝ казвам. Не мога да я спася от това, мога само да я подготвя.

— Благодаря ти, че ме държиш в течение, Смоуки. — Настъпва мълчание. — Знам, че намирането му няма да оправи нещата. Няма да ми я върне.

— Не това е важното, Розарио. Разбирам те, повярвай ми. Той трябва да си плати.

Той трябва да си плати за стореното не защото това ще върне Лиза, не защото ще намали част от болката, която смъртта ѝ е оставила след себе си, а защото е убил детето ѝ. Не е нужна друга причина, тази е достатъчна. Изядеш ли децата на майката, трябва да си платиш цената след това, такъв е вселенският закон.

— Да. Довиждане.

— Довиждане, Розарио.

Затваряме и осъзнавам, че съм извадила късмет. Аз убих убиеца на моето дете. Не че това промени нещо. Алекса си остана мъртва. Но… когато се сетя за него как умря в ръцете ми, лъвицата вътре в мен започва да мърка, доволна и страшна. Защото кръвта на мустачките ѝ е с божествен вкус.

Лятото умира трудно на това място, то се е хванало за слънцето и не иска да го пусне. Въздухът тази сутрин е свеж и хладен, но не е студен и сега температурата наближава двайсет градуса.

Трафикът не е ужасен. Алън успява да шофира със сто и двайсет, което си е едно малко чудо на магистрала 405 по което и да е време на деня. Човек никога не е самотен на 405.

Централната част на Лос Анджелис преминава в Сан Фернандо Вали. Промяната е едва забележима, но е налице. Ако Ел Ей беше ябълка, щеше да гние отвътре навън, а именно от центъра навън. Долината също е попарена, но тук-там през пукнатините на строежите се забелязват поникнали цветя. Все още има повече пространство и по-малко мръсотия.

Спираме на паркинга на „Спасителят“.

— Няма много за гледане — отбелязва Алън.

Миналата вечер не успях да огледам добре църквата — беше тъмно, а и аз бях много изморена. Алън е прав. Тя е малка, вероятно не разполага с много финанси. Няма богати дарители, които да осигуряват истинско масло на отец Йейтс. Това място е по-скоро маргарин. Чешмяна вода, а не бутилирана.

— Едно такова място ми вдъхва по-голямо доверие — казвам аз.

Алън се усмихва.

— Разбирам те какво имаш предвид.

Нашата работа ни е научила, че не дрехите правят човека. Можеш да убиваш с тениска и скъп костюм, можеш да убиваш, ако си богат и ако си беден. Ножът си е нож във всички случаи. Нямам пълно доверие на коя да е църква, но нямам никаква вяра на позлатените и лъскавите. По мое мнение набожността е аскетична дейност.

— Обадих се предварително — казва Алън. — Отецът ни очаква.

Поглеждам вътрешността на църквата с нови очи. И с нов нос: усещам миризмата на белина. Пейките са дървени и доста изтъркани. Подът е от бетон, а не от мрамор. Олтарът в предната част е малък. Христос виси в обичайната си поза и гледа към всички нас. Спасителят ни има нужда от нова боя, тъй като неговата се лющи на места.