Коди Макфейден - Тъмната страна

— Просто ей така? — учудва се Кали.

— Не, това е съкратената версия, но мисля, че подробностите около дипломатическите ми начинания са доста скучни. Както обичам да казвам, след като никой не е бил убит или вкаран в затвора, мисията е успешна.

Кали не смята да продължава да спори по темата.

— Има ли нещо друго?

— Цветарят е сладур. Имам предвид, че наистина е страшно парче. Забавлявам го през последните няколко нощи… и той ме забавлява, трябва да си призная. Както и да е, важното е, че сега ще ни даде по-голяма отстъпка. Не че искам да се хваля или нещо такова, но… — Кърби ме сбутва с дупето си — мисля, че е заради голямата отстъпка, която му правя аз. — Засмива се почти като момиче. — Нали чаткате какво имам предвид?

Алън изсумтява. Аз поклащам глава и се усмихвам. Кали приема чутото стоически; това се дължи на прагматизма на бъдещата булка.

— Проституирай колкото си искаш, ако ще ми спестиш още няколкостотин долара, сладкишче — изчуруликва тя. — Нещо Друго?

— Няма.

— Благодаря ти за отчета. Дръж ме в течение, моля.

— Нямаш ядове. — Странната ни приятелка се обръща и тръгва по коридора.

— О, Кърби? — провиква се след нея Кали. — Дръж пистолета скрит за разходи под хиляда долара.

— Считай го сторено, маце.

Алън поклаща глава.

— Не те ли тревожи, че се чука с цветаря ти за отстъпка?

Кали го потупва по бузата.

— Алън, цветята са много скъпи.

— Много мило от ваша страна, че решихте да се появите.

Джеймс се мръщи неодобрително на всички ни.

— Не прибързвай със заключенията, розови гащички — отговаря Кали и профучава покрай него. — И аз не съм спала повече от теб. Освен това Смоуки е виновна.

— Ами ти? — обръща се към Алън. — Какво е твоето извинение?

— Отговорът ми е същият, както винаги: не ти влиза в работата.

— Предполагам, че заместник-директорът скоро ще се обади — заявявам аз и прекъсвам приятелското бърборене, — така че да се съберем след пет минути.

Джеймс продължава да се мръщи, но поне млъква. Отивам в кабинета си.

Нашият така наречен Офис на смъртта е съставен от две големи помещения. По-голямото представлява отворено пространство, където са разположени бюрата на Джеймс, Кали и Алън. За мен е отреден малък офис с врата. Обзавеждането е спартанско, но функционално.

Разполагам се в стола си и се обаждам на мобилния на Бони.

— Здрасти, Смоуки!

Гласът ѝ ми осигурява повдигането на духа, което потърсих миналата вечер в работата и бутилката с текила. Звучи много щастлива да ме чуе, удоволствието ѝ е искрено и непринудено. Мъжете могат да идват и да си отиват, но детето ти е завинаги.

— Здрасти, скъпа. Как си?

— Много добре. Елейна тъкмо ще започва с урока ми по математика. Скучно.

— Хей, недей да се гъбаркаш с математиката.

Сигурна съм, че в момента завърта очи при този ми опит да говоря на жаргон. Да се гъбаркам.

— Ще ме вземеш ли днес? Искам да те видя. Освен това трябва да пробваме онази рецепта за пържоли.

Преди няколко месеца двете с Бони сключихме договор. Съгласихме се, че микровълновата — колкото и чудесна да е тя — не може да ни предложи разнообразието от храни, от които имаме нужда. Решихме всяка седмица да си отреждаме по една вечер — без значение коя — за да се опитваме да сготвим нещо. Купих цяла купчина готварски книги и си прекарахме доста добре, като опушихме къщата и я пропихме с миризмата на изгоряло месо. На няколко пъти дори успяхме да направим ястия, които ставаха за ядене.

— Ще купя пържоли, преди да дойда да те взема, миличка.

— Яко.

— Връщай се към математиката, скъпа. Ще се видим довечера.

Бони въздиша звучно. Това ме окуражава, както и всеки друг знак за нормално поведение, който проявява. Когато стане тийнейджърка и започне да ми отговаря, направо ще ликувам.

— Добре. Чао.

Чудя се дали да не се обадя на Томи, но решавам да не го правя. Прекалено много искам да говоря с него сега.

Отивам в главния офис. Разполагаме с голяма дъска, която използваме за брейнсторминг. Махам капачката на един маркер. Останалите са ме зяпнали.

— Първо да видим какво знаем — започвам аз. — Имаме две жертви: Лиза Рийд и Розмари Зоненфелд. — Записвам имената им на дъската. — Намирали са се в различни географски райони.

— Това означава, че нашият човек пътува — казва Алън. — Въпросът е защо?

Джеймс кима.

— Правилно. Трябва да разберем дали пътува, защото желае да убива на голяма площ, или е следвал жертвите си?