Коди Макфейден - Тъмната страна

— Чувството е приятно, а?

— Да, такова е.

Кали скрива усмивката си и отново застава зад добре познатата фасада на остроумната ирония.

— Виж — казва тя, — двете с теб никога няма да сме като момичетата от „Сексът и градът“, така че дай да сменим темата и да се захващаме за работа.

Вдигам чашата си към нея.

— Ще пия за това.

— Защо никога не ни сменят мокетите? — мърмори Алън, докато вървим по коридора към службата ни.

— Защото тук не пускат хора, които Бюрото се опитва да впечатли — отговарям аз.

Двете с Кали се натъкнахме на Алън пред асансьора.

— Ако наистина е така — намесва се тя в разговора ни, — тогава мокетите могат да останат. Предпочитам тях пред медиите.

Истината е, че на мокетите им няма нищо. Те са дебели и направени за сериозна употреба, малко са износени, но вършат чудесна работа. Проблемът е, че на път за асансьорите минаваме през рецепцията и Алън е видял, че сменят мраморните панели зад огромното бюро за втори път през последните пет години.

— Признай си, Алън — започвам аз, — че последния път, когато им се наложи да ремонтират лобито, беше заради нас.

Преди две години един мъж проникна тук и хвърли няколко гранати, последвани от автоматична стрелба. Той беше свързан с човек, когото преследвахме, така че вината беше един вид наша.

— Да, да. Я погледни тук. — Колегата ми посочва едно малко петънце с огромно раздразнение. — Там долу слагат нов мрамор, а аз гледам това петно всеки ден през последните четири години, когато идвам в службата. Не е честно.

— Не знаех, че си такъв лигльо — скастря го шеговито Кали. Завиваме вляво, за да стигнем до Офиса на смъртта, както всички в сградата наричат службата ни.

Настоящата ми позиция е координатор НЦАЖП. НЦАЖП означава Национален център за анализ на жестоки престъпления, чиято централа е във Вашингтон. Всеки офис на тази служба си има местен представител, който отговаря за отредения му район. Представители на смъртта, ако можем така да се наречем. На по-спокойните места един агент може да отговаря за НЦАЖП Координационен и да има други задължения. Тук в Лос Анджелис си имаме координатор на пълен работен ден — аз — и екип от мултиагенти. Предполагам, че серийните убийци са като нас — обичат топлия калифорнийски климат.

— Като се заговорихме, че достъпът дотук не е позволен — отбелязва Алън.

Кърби стои пред вратата на службата ни и навива кичур руса коса на пръста си. Погледът ѝ просветва, когато ни забелязва.

— Здрасти, хора! Как е хавата? Как беше на изток? Прекалено студено за това момиче, уверявам ви. За мен е важно да мога да пийна бира на плажа по всяко време, нали ме разбирате? Както и да е, трябва да поговоря с мацето Кали за сватбата.

Така си говори Кърби като неудържим товарен влак и хич не ѝ пука.

— Как влезе тук? — пита Алън.

— Хей, имам си начини, не помниш ли? — Тя му намига и посяга да го удари приятелски, но той вдига ръка, за да възрази.

— Не ми трябва още една синина, Кърби.

Тя е само метър и седемдесет, но явно „приятелският удар“ е доста силен. Ухилва му се.

— Не ставай смешен. Добре, де, няма да те закачам, защото съпругата ти прави страшни мъфини. Вчера хапнах няколко и…

— Какво?! — излайва Кали.

— Успокой се, маце, бяха от пробните. Не съм ги излапала всичките.

— Хмм. И спри да ме наричаш така.

Наясно е, че само си хаби думите. Кърби ще я нарича „маце“, „Червената Соня“ или както си поиска до края на света. Тя просто не се страхува от Кали. Или пък от когото и да било.

— Виж, съжалявам за онзи с тортата. — Кърби завърта очи. — Откъде да знам, че като случайно ми види пистолета, и ще стане толкова напрегнат?

— Случайно, а? — учудва се Алън. Недоверието в гласа му е повече от явно и съвпада с моето.

— Я стига — смъмря го Кърби, — да не съм някаква варварка? — Усмихва се, докато на бузите ѝ не се появяват трапчинки. — Просто знам как да водя преговори.

Алън се изсмива.

— Така ли го наричат вече?

Юмрукът на Кърби се изстрелва и се стоварва доста тежко в бицепса на колегата ми. Той потръпва и разтрива мястото, докато я гледа лошо.

— Мъжете са такива бебета — оплаква се тя и насочва вниманието си към Кали. — Та, ето каква е причината да съм тук. Шивачът искаше да ни таксува с допълнителни петстотин долара заради промяната в цвета на роклите на шаферките. Обясних му, че това не е честно, но той не отстъпи, затова му казах, че ще съм много благодарна, ако покаже малко по-добри обноски. Знаеш ли какво стана? Съгласи се. — Кърби се усмихва като дете, което току-що е получило оценка 6+.