Коди Макфейден - Тъмната страна

В някои отношения обаче всички са на едно мнение. Те определят убийството като тежък грях. Хомосексуалността пък се смята за сигурен билет към адските огньове.

— Съжалявам, Джеймс — промърморвам си под носа. — Никой не обича содомитите.

От всичко прочетено стигам до заключение, което горе-долу се споделя от всички: човек знае, че смъртният грях е тежък грях, знае, че отрича Божиите закони и любов, и въпреки това го извършва. Ако човек не поеме отговорност за този смъртен грях преди смъртта си, ще бъди вовеки прецакан и трябва да се подготви да гори като неразрушим маршмелоу над лагерен огън. Отпускам се на стола и отново поглеждам бележника си.

Добре, да се спрем на тази възможност. Ако ги спасява от вечни мъки, тогава… какво? Кара ги да се изповядат, преди да ги убие?

Хрумва ми още една идея:

Може би не ги спасява. Може би ги проклина.

Ако е наясно с нещо, което са направили и което счита за смъртен грях, значи ги убива, преди да са имали възможност да се покоят. В такъв случай според тази парадигма ги изпраща направо в ада.

Защо му е да го прави? Съмнявам се да става въпрос за лична връзка с жертвите, така че прякото отмъщение е изключено. Трябва да има по-широка база. Задочно отмъщение? Изпращане на послание? Божията воля?

— Спасяваш ли ги, или ги проклинаш? Пука ли ти за душите им? — Хвърлям бележника на бюрото раздразнена. — Дали въобще съм на правилен път?

Замислям се. Да, на правилен път съм. Не мога да го докажа, но го чувствам. Така стават нещата при мен.

Той не ги убива за сексуално удоволствие. Убива ги, защото смъртта им е важна в религиозно отношение и грехът е центърът на колелото, което задвижва цялата религия.

Взимам отново бележника и се връщам в дневната. Вторачвам се в него, докато мисля. Записвам следващите си прозрения:

Той ни зададе въпрос: „Какво колекционирам? Това е въпросът и това е ключът“.

Мисля, че знам какъв е отговорът или поне отговорът засега на база информацията, с която разполагам, и предчувствието си.

Грехове. Той колекционира грехове. Такива са жертвите му. Това е общото между тях. Не е цветът на косата, големината на циците или полът. Неговите жертви са грешници (или поне той мисли, че са такива).

Това ми се струва правилно. Хармонира. Камертонът вътре в мен потрепва и ми подсказва, че съм улучила правилния тон. Един въпрос обаче остава:

Смята ли, че грешниците получават заслуженото, или ги изпраща при Бог, за да бъдат съдени от него?

Следващият въпрос се появява, без да съм го желала. Онова вътрешно хленчене, което се опитах да потуша, се завръща.

Ами твоят грях? Той смята ли се за смъртен?

О, да. Можеш да си сигурен. Хубавото е, че не вярвам в рая и ада.

Нали?

Тишина. Благословена тишина.

— Хвала на Бога — промърморвам аз с целия сарказъм и горчивина, на които съм способна.

Господ не отговаря, това му е запазената марка.

Изтощението ме блъска като камион — толкова е бързо и тежко, че очите ми се затварят сами. Оставям бележника да се изплъзне от пръстите ми, и се свивам на дивана, за да позволя на съня да ме повлече надолу в мрака.

Телефонът ме събужда и едва успявам да стана. Имам махмурлук, но той не се дължи на алкохола от миналата вечер. Причината е възрастта ми. Когато бях на двайсет, можех да будувам по цели нощи, после да спя една нощ и да се събудя свежа на сутринта. Сега са ми необходими дни, за да се възстановя. Болката във врата ми подсказва, че спането на дивана също не ми помага.

Изправям се до седнало положение и простенвам. Миналата нощ бях самотна. Сега се радвам, че няма никого наблизо, който да стане свидетел на това. Прогонвам мъглата пред очите си със силата на волята и отговарям на обаждането.

— Барет — изграквам аз.

— Днес си свежарка, а, сладкишче?

— Колко е часът?

— Осем и половина.

— Какво? Проклятие.

Ставам и хуквам към кухнята, докато държа телефона на ухото си. Забравих да настроя таймера на кафе машината миналата вечер, затова сега натискам копчето и зачаквам благословеният кафяв нектар да потече. Разполагам с търпението на наркоман, що се отнася до първата ми чаша кафе рано сутрин. Бони е наясно с това и тъй като се буди преди мен, ми пуска кафето в момента, в който чуе стъпките ми по стълбите.

— Голяма си мързеланка — подиграва ми се Кали. — Да не си стояла до късно да изпробваш различни акробатични пози в леглото?

Тя е добронамерена, но въпросът ѝ събужда спомени от миналата вечер.