Коди Макфейден - Тъмната страна

— Самият аз съм се обръщал към него много пъти — казва Алън.

— Наистина? — пита Андреа.

— Да. Много ченгета го правят.

На лицето ѝ като спазъм се появява горчивината от всичко преживяно.

— Проблемът е, че не излиза никак евтино. Началото е приятно, но краят е истинска кучка.

— На мен едва не ми коства брака — казва Алън. — Какво ти струваше на теб?

Тези нейни очи се затварят и когато се отварят отново, поглеждат мен, Алън, тавана. Виждам бурята в тях, вятър, дъжд и гръмотевици, болка, ярост и нещо по-ужасно, но трудно за разпознаване.

— Всичко — отвръща Андреа. — Коства ми всичко. — Гласът ѝ е монотонен. — Може би, ако бях признала проблема си и бях потърсила помощ, щях да променя нещата. Но ченгетата не са много добри в това, а и при мен съществуваше допълнителното напрежение, че съм жена. Някой постоянно чакаше да покажа слабост. Скрих всичко в себе си, при това доста добре. Едно от нещата, които ченгетата правят много добре, човече, е да лъжат. — Поглежда Алън. — Шофирах пияна с Джаред в колата. Катастрофирахме и той умря.

Мълчание. Вече не ни гледа.

Имам неприятен вкус в устата си, подобен на кръв. Това е поредната ужасна история, която да добавя към каталога си от безполезни и ужасни истории. Случилото се с нея не е било причинено от това, че е лош човек, лошо ченге или лоша майка. Нещо в този случай я е покосило и я е накарало да посегне към бутилката. Един ден е била в колата със сина си и заради алкохола е реагирала неправилно. Това е бил нейният край, поне за известно време. Фактът, че е заловила чудовището, не е бил от значение. Тя се е оказала последната му жертва.

— Опитах се да се самоубия на два пъти. Веднъж с хапчета и веднъж с бръснач. Определиха ме като негодна за служба. Съпругът ми ме напусна. Бях напът да дам трети шанс на самоубийството, когато осъзнах истината: смъртта беше прекалено добра за мен. Нуждаех се от страдание. — Андреа продължава да говори с монотонен глас. — Затова се преместих в Ел Ей и станах курва.

Потръпвам при това откровение.

— Защо? — питам аз.

Големите ѝ очи не просто се спират на мен, а направо ме приковават.

— Покаяние. Убих сина си. Заслужавах да страдам. Смятах, че ще е добро начало, ако позволя на непознати да ме чукат четири-пет години за пари. — Андреа избухва в смях. — Знаете ли кое е най-смешното? Един тип, когото бях арестувала в Охайо, беше излязъл на свобода и се беше преместил да живее в Лос Анджелис. Съдбата го изпрати при мен. Наистина си умря от кеф полицайката, която го беше арестувала, да му прави свирка, паднала на колене.

Отвратена съм. Не мога да намеря думи, за да опиша как се чувствам.

— Вече не се занимаваш с това — отбелязва Алън. — Как се озова тук?

— Времето е добро в едно нещо, агент Уошингтън. Продължава напред. Светът не спира да се върти. Човек се променя, независимо дали го желае, или не. Няма значение колко голяма е болката или колко много се мразиш. Рано или късно душата ти продължава напред. Радвам се, че страдах заради стореното на Джаред. Това беше правилно решение. Но един ден се събудих и си казах, че може би е достатъчно. — Андреа свива рамене. — Нуждаех се от място, на което да отида. Бях отгледана като католичка, затова дойдох тук. Отец Йейтс ми помогна да се откажа от проституирането.

Осъзнавам, че това е възможно най-съкратената версия. Празнината между продаването на тялото ѝ като покаяние за мъртвия ѝ син и превръщането ѝ в тази, която е в момента, е огромна, но тази жена ще сподели само онова, което желае. Тя няма да плаче, да се разчувства или да гледа небесата с блажен блясък в очите. Вероятно някога е била нежно цвете… кой знае? Тази роза обаче отдавна се е превърнала в камък.

— Колко добре познаваше Розмари? — пита Алън.

Хладната ѝ фасада се пропуква едва.

— Познавах я много добре. Бяхме най-добри приятелки.

— Съжалявам.

— Животът е гаден понякога.

— Тук ли се запознахте?

— Да. Двете бяхме доброволки в неделите. Помагахме на други пропаднали хора. Не бях много разговорлива. Розмари ме промени. Имаше нещо в нея, едно вътрешно щастие, на което човек не може да устои. Сякаш знаеше, че всичко е прецакано, но това не ѝ пречеше да продължава да се смее. Това ме привлече в нея. Никога не спря да си търси причини да бъде щастлива.

Нещо в начина, по който говори, ме кара да задам този въпрос:

— Бяхте ли любовници?

Андреа присвива очи, но накрая просто въздиша.

— За кратко. За мен не беше важен сексът. Просто исках да съм с някого. А и харесвах Розмари. Приключихме връзката си по възможно най-добрия начин. Не си падам по жени, нито пък тя. Зарязахме секса и запазихме любовта. При нас сработи.