Коди Макфейден - Тъмната страна

— Не, това е достатъчно. И се радвам, че ми го сподели.

— Че е убил и други ли?

— Разбира се. По-лесно е да разгадаеш случай с повече убийства, отколкото такъв с едно-единствено.

Андреа не се тревожи за по-голямата картина. Ако смъртта на други ще помогне да се намери убиецът на приятелката ѝ, така да бъде.

— Искаш ли да ни разкажеш какво се е случило? — пита Алън.

Хвърлям му поглед. Изцяло се е съсредоточил върху Андреа. Той е най-добрият, що се отнася до разпити, така че си държа устата затворена и се възползвам от отворилата ми се възможност да я огледам по-внимателно.

Отнема ми повече време да го видя, отколкото на Алън, но в крайна сметка успявам. Изписано е в очите, на лицето и навсякъде в нея. Тя е тъжна . Това не е кратката тъга на някого, който е имал лош ден. Това не е отчаяние. Това е нещо по средата, изтощение от носеното бреме. Андреа има история за разказване, лоша история, която трябва да изслушаш, преди да я накараш да ти каже онова, което искаш да знаеш.

Тя не реагира веднага, а продължава да ме изпива с тези свои големи тъмни очи, преди да се обърне към Алън.

— Някога бях полицайка — започва тя. — В Охайо.

Колегата ми кима.

— Отец Йейтс ни каза.

— Бях добро ченге. Имах талант. Можех да надуша лъжите от километри и правех връзки, където останалите не успяваха. След пет години бях прехвърлена в отдел „Убийства“.

— Доста бързо — отбелязва Алън. — Всичко благодарение на способностите ти ли се случи, или си имала чичо владика?

Пита я дали е имало някой висшестоящ, който ѝ е помогнал да се издигне в кариерата си.

— И двете. Бях добра, наистина добра. Но баща ми също беше ченге, така че имаше хора, които се грижеха за мен. Така стават нещата там.

— Както и тук — отбелязва Алън. — Работих десет години в отдел „Убийства“ на лосанджелиската полиция. Способностите невинаги бяха достатъчни.

— Да. Е, справях се доста добре. Бързо ме повишиха, омъжих се за страхотен мъж — не беше полицай — и скоро ни се роди бебе. Красиво момченце, което кръстихме Джаред. Животът беше прекрасен. Тогава всичко се промени.

Андреа млъква и се вторачва в нищото.

— Какво имаш предвид? — приканва я Алън.

— Появи се един тип. Набелязваше семейства. Безразборно. Отиваше в някой краен квартал и разузнаваше, докато не попаднеше на правилното. Задължителните му изисквания бяха няколко деца на десет години или повече, за предпочитане момчета и момичета в тийнейджърска възраст и поне един родител. Самотните майки му бяха най на сърце, но винаги гледаше да има момче в уравнението. Нападаше ги, когато се стъмнеше. Караше ги да се събличат и цяла вечер издевателстваше над тях. Принуждаваше ги да правят секс едни с други. Сестри със сестри, майки със синове, бащи с дъщери. Схващате картинката. След това чукаше любимеца си или няколко от любимците си. Когато приключеше, оставяше всички живи с изключение на един, когото удушаваше, докато останалите гледат.

Андреа преглъща при спомена на всичко това.

— Беше сформиран екип, който да го залови. Бях втора в йерархията. Смятах да сторя всичко, на което съм способна. Този случай ми беше влязъл под кожата. Все още нямам представа защо. Беше лош, но бях виждала много по-лоши.

— Понякога е по-лесно да си имаш работа с мъртви жертви, отколкото с живи — казвам ѝ аз.

Тя ме поглежда с подновен интерес.

— Странно е, че го споменаваш. Тези семейства бяха прецакани завинаги. Повечето се разведоха. Някои от бащите и децата се самоубиха. Но никоя от майките. Не знам защо.

— Заради децата — отговаря Алън.

— Какво? — учудва се Андреа.

— Майките не са се самоубили, защото е трябвало да бъдат до децата си.

Тя поглежда Алън за момент, след което продължава:

— Целта му беше да унищожи животите на тези хора. Това беше неговата фикс идея. Веднъж разбрала това, осъзнах защо ги оставя живи. Искаше да се връща и да се наслаждава на нещастието им. Изпратихме наблюдателни екипи пред домовете на жертвите, уверени, че шибанякът ще се появи. В Охайо има смъртна присъда, така че извършителят лапна капсула с цианид преди няколко години.

— Добра работа — казвам аз.

— Хванахме го — съгласява се Андреа, — но това не помогна. Не можех да изгоня историите на жертвите от главата си. Нещата, които ги беше накарал да направят. Как им се бяха отразили. Започнах да имам проблеми със съня и по стара полицейска традиция пазех всичко вътре в себе си. Накрая се обърнах към същия терапевт, към когото се обръщаше баща ми в тежки моменти. Доктор Джони Уокър. — Поредната безрадостна усмивка. — Доктор Уокър беше евтин, пазеше тайни и винаги успяваше да се справи с проблемите.