Коди Макфейден - Тъмната страна

— Не съм чак толкова добра, мамче Смоуки. Рисуването е нещо, което винаги ще ми доставя удоволствие. Носи ми покой, но не съм предназначена за него.

— Миличка, ти си на дванайсет. Как може да си предназначена за нещо?

Тя бързо ме поглежда с поглед, който е хладен и ме кара да млъкна. Точно сега въобще не прилича на дванайсетгодишна.

— Знаеш ли какво виждам всеки път, когато затворя очи? — Гласът ѝ е спокоен, равен, почти напевен. — Виждам мъртвото лице на майка си. Точно както го виждах през онези три дни, докато бях завързана за нея. — Бони се взира в нищото. — Сякаш искаше да изпищи. Много плаках през първия ден. Спомням си, че се чувствах зле заради това, защото някои от сълзите влизаха в очите ѝ и си мислех, че не е правилно, тъй като тя не можеше да ги избърше. След това спрях да плача и се опитах да спя. Представях си, че не е мъртва и че просто ме е прегърнала. За известно време сработи. Докато не започна да мирише. След това всичко беше в сиво, синьо и черно. Понякога рисувам с тези цветове и си мисля за последния ден, защото той не беше истински, но в същото време беше най-истинският ден от всички. Сънищата ми за последния ден са изпълнени с писъци и дъжд.

Думите ѝ ме хипнотизират. Когато най-накрая съумявам да проговоря, гласът ми е наситен с тъга:

— Съжалявам, Бони. Много, много, много съжалявам.

Тя се завръща обратно в настоящето. Онази мъртвешка хладина в очите ѝ е заменена от безпокойство за мен.

— Хей, слушай, мамче Смоуки, всичко е наред. Е, не че е наред, не, не е, но аз съм добре. Можех наистина да съм много зле, нали разбираш? Не знаех дали ще успея да проговоря отново и дали нямаше да имам кошмари до края на живота си. Дори обмислях самоубийство. Но сега харесвам живота си. Обичам Елейна, Алън и най-вече наистина обичам теб. — Ухилва се. — Като тази вечер. Все пак направихме пържоли.

— Да — съгласявам се аз. — Много добри пържоли.

— Аха, това е нещо малко, но в същото време е всичко, нали разбираш?

— Да, миличка.

— Случилото се с майка ми е истинско, Смоуки. Случи се. То винаги е с мен и ще продължава да бъде. Знам, че разбираш какво имам предвид, защото на теб също ти се случиха много лоши неща. Но знаеш ли какво? Не искам да забравям. Мисля, че денят, в който няма да мога да си спомня как изглеждаше майка ми в онази стая, ще е денят, в който наистина ще загазя.

Простата зряла мъдрост на думите ѝ кара тежкото острие да спре да атакува сърцето ми. Права е. Аз също смятам, че ако спра да тъгувам за Мат и Алекса, ще ги убия отново. С времето осъзнах, че страданието не е задължително, нито пък вината. Най-важно е да помниш. Защото да помниш, е задължително .

— Разбирам те — отговарям аз.

Бони ми се усмихва.

— Знам. Затова трябва да разбереш защо искам да правя това, което и ти.

— Заради случилото се с майка ти.

Онзи хладен мъртвешки поглед се завръща отново. Дванайсетгодишното дете изчезва.

— Не само заради мама, а и заради случилото се с мен. Заради случилото се с теб. Заради случилото се със Сара.

Сара беше жива жертва на случай, по който работих преди известно време. Макар тя да е с шест години по-голяма от Бони, трагедиите на двете създадоха много близко приятелство между тях.

— Хората, които обичам най-много, са наясно, че чудовищата са истински, мамче Смоуки. Когато знаеш това, повече не можеш да се преструваш и трябва да направиш нещо.

Поглеждам я с ококорени очи. Не желая да чувам тези думи от нейната уста.

Господи, този разговор никак не ми харесва. Знаеш ли защо? Защото ще изгубя спора. Защото всичко това започна да се случва още в момента, в който Бони беше завързана за изкормената си майка и оставена да се превърне в това, което е сега.

Този факт ме натъжава. Самата аз живях в измислен свят, в който се надявах, че Бони ще има нормален живот, нормална работа, хубава къща с бяла ограда и куче. Кого заблуждавах?

Не и нея, това е сигурно.

Въздишам.

— Разбирам, скъпа. — Може и да не ми харесва, но наистина е така.

— Ходенето в нормално училище е част от това. Няма да мога да разбирам чудовищата, ако не разбера нормалните хора.

Ти не си ли от тези нормални хора, скъпа? — мисля си аз, но не я питам. Не желая да чуя отговора ѝ.

— Мислех си, че просто искаш да създадеш нови приятели на твоята възраст.

— Аз не съм на моята възраст, мамче Смоуки.

Най-накрая се случва против волята ми. Последните ѝ думи са достатъчни, за да предизвикат сълза. Само една. Тя потича по бузата ми право надолу. Бони се намръщва обезпокоена и се пресята, за да я избърше.