Коди Макфейден - Тъмната страна

— Какво е това?

— Представа си нямам.

Отново насочваме вниманието си към тигана с бълбукащото масло. Споглеждаме се.

— Какво ще правим? — питам аз.

— Не знам — отвръща Бони. — Може би допълнителното масло ще свърши работа, какво мислиш?

— Приемам предположението ти. — Разсмивам се.

Бони ме посочва с шпатулата.

— Овладей се, Смоуки — нарежда ми със сериозен глас тя, след което също се разсмива.

Това, разбира се, ме кара да се разсмея още повече и сега наистина настъпва опасност влакът да излезе от релсите си.

— О, Господи — съумявам да промърморя, — по-добре да приключваме или маслото ще загори.

Бони се засмива отново.

— Защото маслото загаря.

— И аз така съм чувала. — Отново поглеждам готварската книга. — Трябва да засилим котлона.

Тя завърта копчето.

— Сега трябва да сложим една чаша „Мадейра“ и 1/3 балсамов оцет.

Добавяме съставките и сме дарени с остра и силна миризма от оцетните изпарения.

— Уха! — изригва Бони. — Това вони ужасно! Сигурна ли си, че така пише в книгата?

Примигам, за да прочистя очи и се посъветвам с настоящата ни библия.

— Аха.

— Колко време трябва да го готвим?

— Бърка се докато… чакай да видя… докато не се редуцира наполовина.

За наше изумление само след три минути смесицата е станала точно както е предвидено в готварската книга.

— Сега трябва да добавим три лъжици дижонска горчица — казвам аз.

Слагаме новата съставка в сместа, която е започнала да прилича на помия. Бони продължава да бърка. Миризмата не е толкова силна, колкото преди малко, но също така не е приятна.

— Сигурна ли си, че тази книга не е някаква шега или нещо подобно? — пита тя.

— О, я виж, оказва се, че в крайна сметка трябва да използваме три лъжици масло. Двете, които вече сложихме, и още една сега.

Маслото не прави вещерския ни буламач по-апетитен. Минават няколко секунди и Бони се намръщва насреща ми.

— Мислиш ли, че сосът е готов?

Надниквам в отварата. Цветът ѝ е жълтеникавосив. Мирише на масло, горчица и оцет.

— Прекалено късно е да кажем някоя молитва.

Махаме тигана от котлона и изливаме соса върху пържолите, каквито са инструкциите от готварската книга. Бони отнася чиниите ни на масата, а аз наливам на двете ни по чаша вода.

Надвесваме се над пържолите си с вилица и нож.

— Готова ли си? — пита ме тя.

— Аха.

Двете си отрязваме по парче от месото и го лапаме. Настъпва мълчание и дъвкане.

— Уха — обажда се първа Бони, изумена е, — това всъщност е…

— … много добро — довършвам вместо нея.

— Да, ама наистина добро.

— Много е вкусно.

Тя ми се ухилва с лукав поглед.

— Шалот? — казва ми. — Не се нуждаем от някакъв миризлив шалот.

В този момент отпивам от водата и се задавям от смях.

— Мисля, че следващия път трябва да опитаме да добавим и малко зеленчуци — казвам аз.

Тъкмо се навечеряхме с пържолите и с малките хлебчета.

— Може би и шалот — шегува се Бони.

Усмихвам се. Седим на дивана и почти не гледаме пуснатото на телевизора риалити предаване за таланти. Вечерята беше чудесна, а вечерта — прекрасна. Това е нормален живот. Много копнея за такъв, но рядко имам възможността да му се наслаждавам.

— Искам да поговорим за училището — заявява осиновената ми дъщеря.

Скастрям се заради последната си мисъл. Какво по-нормално нещо от това едно дете да иска да ходи на училище с други деца? От изписаното на лицето ѝ безпокойство разбирам, че е изключително притеснена как ще приема молбата ѝ.

О, по дяволите.

Опитвам се да ѝ осигуря цялото си внимание.

— Слушам те, скъпа.

Бони свива крака под тялото си и прибира един немирен кичур коса зад ухото си, докато търси правилните думи. Този жест е като странно дежавю и много ми напомня за майка ѝ. Генетично наследство.

— Напоследък мисля доста. — Тя ме поглежда и ми се усмихва срамежливо. — Май мисля доста през по-голямата част от времето.

— Това е едно от най-хубавите ти качества, зайче. Не се мисли достатъчно в нашия свят. Кажи ми какво те тревожи.

— Мисля каква искам да стана, когато порасна. Когато… вече съм възрастна, имам предвид.

Интересно разяснение.

— И?

— Искам да съм като теб.

Опулвам се насреща ѝ безмълвна. От всичко, което можеше да каже, и от всички професии, които можеше да си избере, тази ми харесва най-малко.

— Защо? — съумявам да я попитам най-накрая. — Какво стана с рисуването?

Бони ме дарява с усмивка, която ми заявява, че съм заблудена, но очарователна.