Коди Макфейден - Тъмната страна

Сядам до него и вдигам крака в скута му. Това е неизречена молба за масаж. Томи веднага се съгласява и едва не извивам гръб, когато тези негови силни ръце се заемат да изгонят напрежението от тялото ми.

— Мда — изричам аз. — За жалост, не мога да събирам точки за отстъпки, когато летя с частен самолет. Господи, това е чудесно.

— Искаш ли да поговорим?

Осъзнавам, че това е една от големите разлики между връзката, която имам с Томи, и онази, която имах с Мат. Не говорех с мъртвия си съпруг относно случаите си, поне не често. Държах работата си далеч от дома, от него и от Алекса. Томи е различен. Той разбира смъртта и убийствата и също като мен е убивал хора. Мога да говоря с него за работата си и това няма да го нарани, защото… е, защото той вече е бил наранен.

— Разбира се — отвръщам аз, — стига да ми осигуряваш тези оргазми в краката.

Запознавам го с дългата версия от случилото се през последния ден и половина. Томи слуша, кима на някои места и не спира да ме масажира нито за миг.

— Уха — казва той, когато приключвам. — Доста е сложно.

— Не думай. — Започвам да изброявам на пръсти. — Да видим: разполагам с транссексуалната дъщеря на конгресмен — този конгресмен се спряга да стане следващият президент — която е убита в самолет по време на полет. Този случай извади мен и екипа ми от нашата юрисдикция и ни вкара на политическо бойно поле. Разполагам също така с родена отново бивша наркоманка-проститутка-порноактриса, убита тук. В телата на двете са вкарани кръстове от убиеца и номерата на тези кръстове надвишават числото 100 — което, между другото, не мисля, че е някаква символика. Все още нямам никакви следи. Насред всичко това Кали ще се омъжва, а Джеймс хвърли бомбата, че е гей. — Прокарвам ръка през косата си. — Пълна лудост. — Насилвам се да се усмихна. — Поне не ми е скучно.

Томи също ми се усмихва, но по начин, който не мога да разбера. Започнал е да масажира краката ми автоматично, почти отнесено.

Нервен е , осъзнавам аз. Господин Стоик е нервен.

Издърпвам си краката.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

Мълчание. Той се отпуска назад, поглежда тавана и въздиша.

— Да.

— Е? Започваш да ме плашиш.

Томи ме поглежда много, много сериозно. Това по никакъв начин не ми помага да се успокоя.

— Знаеш, че имам малък проблем с почтеността, нали? — пита той.

— Това някаква шега ли е? Ти си същински бойскаут. Дори не ругаеш.

— Да, да. Точно за това ти говоря. Разбирам какво значи да правиш компромис, ясно? Това е част от живота и определено е част от съвместния живот с някого. Проблемът ми е, че що се отнася до почтеността, не мога да правя компромиси. Дори да са малки. Това ми е създавало много сериозни проблеми в миналото. Имало е моменти, докато работех за тайните служби, когато хората са искали да видя нещата в малко по-сиво, а не само в черно и бяло.

— Според мен това е добро качество.

Томи се усмихва и поклаща глава.

— Ще видим дали е така. Преди няколко дни осъзнах, че имам нужда да ти кажа нещо. Че трябва да ти го кажа. Може би не е най-доброто време да го сторя, възможно е компромисът да е за предпочитане и всичко останало, но… — Той свива рамене. — Става въпрос за почтеност.

Стомахът ми е като гимнастичка за златен медал, скок скок скок скок скок .

— Помниш ли какво ти казах по-рано? Че ме изнервяш? — Удрям го по ръката. — Започваш да ме ужасяваш.

— Тогава просто ще го кажа. — Томи си поема дълбоко въздух и ме поглежда право в очите. — Обичам те, Смоуки. Преди две години ти казах, че това ще се случи и че ще ти кажа, когато стане. Е, стана. Влюбих се в теб. В момента, в който се уверих, че е така, осъзнах, че трябва да ти споделя. — Поредното свиване на раменете, което е по-вяло този път. — Пак едно от нещата, свързани с почтеността.

Оставам безмълвна.

Той ме обича.

Уха.

Той ме обича?

Кажи нещо, глупачке, но се опитай да не е нещо глупаво.

Прочиствам си гърлото. Запелтечвам:

— Аз… аз… уха, не знам какво да кажа.

Съжалявам още в момента, в който думите излизат от устата ми. Този мъж, този прекрасен мъж току-що ми каза, че ме обича, а това ли е най-доброто, на което съм способна?

— О, по дяволите, Томи! Съжалявам! Не ме слушай какви глупости говоря.

Той ме изумява, като се усмихва.

— Спокойно. Достатъчно умен съм, за да знам, че ти трябва известно време да осмислиш положението. Не съм толкова отчаян, че да искам отговор веднага. Просто трябваше да ти кажа, да мина по този мост и да го изгоря след себе си. Време беше.