Коди Макфейден - Тъмната страна

— Като например?

— Мисля, че този извършител убива от много време и е станал доста добър в работата си. Смятам, че е методичен и организиран и че няма да се подхлъзне скоро.

— Вече го направи. Разкри съществуването си пред нас.

— Така е, но това беше с цел. Все още си играем на котка и мишка.

Алън се усмихва едва.

— Винаги се държиш цинично в началото на случай. В крайна сметка ще заловим нашия човек.

— Тогава ми позволи да бъда песимистично настроена засега.

Той се засмива. Мобилният ми телефон иззвънява. Духът ми веднага се повдига, когато виждам кой е.

Томи Агилера ми е гадже от малко повече от две години. Той е бивш агент от тайните служби, който в момента работи като частен охранител и детектив. Запознахме се, докато още беше на старата си длъжност. Бяха го назначили да пази един младеж, който се оказа сериен убиец. Наложи се Томи да го застреля и в последвалата политическа буря моите показания бяха единственото, което му помогна да излезе сух от цялата работа. Тогава ми каза, че ако някога имам нужда от каквото и да е, да му се обадя.

Няколко години по-късно напусна тайните служби. Все още не знам защо. Вероятно ще ми каже, ако го попитам, но никога не съм го правила и той не е предлагал да си разкрие душата. Томи не е от онези студени хора, просто е лаконичен до безобразие.

Възползвах се от предложението му да ми помогне по време на един от случаите ми. Дойде в дома ми, за да го провери за бръмбари (каквито, в интерес на истината, намери заедно с GPS тракер на колата ми). Не беше планирано, но го целунах и изненадващо той също ми отвърна.

Съпругът ми беше мъртъв само от шест месеца, тялото ми беше белязано, чувствах се грозна отвън и отвътре и много ме болеше. Томи ме взе в обятията си и ме накара да се почувствам отново желана. Това беше задоволително както в духовно, така и във физическо отношение. Томи е прекрасен човек, а и е страшно парче.

Той е с латински произход, със задължителната черна коса, мургава кожа и дълбоки очи. Не е някое красиво мамино синче — има белег на лявото слепоочие и издадена челюст. Ръцете му са груби като на строителен работник, а тялото му е като на танцьор. Томи е много привлекателна гледка, когато е без дрехи. Сексът с него може да бъде груб, нежен и по средата. Той е истинска наслада под завивките.

— Здрасти — вдигам аз.

— Здрасти. Все още ли си извън града?

— Не. В момента пътувам към нас.

— Искаш ли компания?

— Да, моля. Навит ли си да ми разтриеш краката? Трябва да разпусна малко.

— Разбира се. След малко ще се видим.

Затварям и без да се усетя, съм започнала да си тананикам. Спирам се засрамена и поглеждам скришом към Алън. За него сякаш съществува само пътят отпред, но след малко проговаря:

— Струва ми се, че този човек те прави щастлива.

— Нищо му няма — отговарям аз.

— Хмм.

Поглеждам приятеля си.

— Какво „хмм“?

— Не ми е работа, Смоуки, но ми се струва, че трябва да бъдеш по-открита в това отношение. Заслужаваш да бъдеш щастлива, а той вероятно заслужава да узнае, че те кара да се чувстваш по този начин.

Изненадана съм от неочакваното раздразнение, което се надига в мен. На езика ми вече се появява хаплив отговор, но съумявам да го сподавя.

— Ще го обмисля — промърморвам.

— Хей — смъмря ме нежно Алън, сякаш слага приятелска ръка под брадичката ми и ме кара с неохота да го погледна в очите. — Просто си говорим. Харесва ми да те виждам усмихната заради мъж, това е всичко.

Раздразнението се изпарява. Въздишам.

— Мисля, че и на мен ми харесва.

Натискам дръжката на вратата, отварям я и намирам очакваните спокойствие и тишина на празната ми къща.

Това е домът, който двамата с Мат купихме. Това е домът, в който се научих да бъда съпруга и майка и в който загубих всичко. Това е домът, в който бях унищожена и се съвзех отново.

Минаха три години, откакто изгубих моите Мат и Алекса. Вече не се събуждам с писъци, не се взирам в пистолета си посред нощ с мисълта дали ще боли, когато куршумът ми отнесе главата, и вече не живея като призрак. Сега имам Бони и Томи, както и екипа ми. Научих се отново да се наслаждавам на живота. Циничката в мен се колебае дали да признае, че животът е хубав , но с ръка на сърцето мога да кажа, че животът е по-добър .

Въпреки това подобна загуба не може да бъде преодоляна. Различията са тези, които все още продължават да ме тормозят.

Мат беше перфектен за мен, за нас, за живота, който водехме. Не беше нещо необичайно да се прибера в девет вечерта от работа, изтощена до безобразие и миришеща на смърт. Тогава също се поколебавах, преди да отворя вратата. Спирах се с ключ в ключалката и се опитвах да прогоня мрака, за да не го доведа в светлината и любовта, които царяха в дома ми. Невинаги сработваше, но това не ме спираше да опитвам всеки път.