Коди Макфейден - Тъмната страна

— Разбирам — отговарям леко развеселена.

Интересно ми е да науча, че дори в границите на Църквата има разделение между „костюмарите“ и хората на бойното поле, между офицерите и сержантите.

— Бях разпределен в тази малка църква, защото трябваше да ме пратят някъде. Знаеха, че ще допуснат грешка, ако не го сторят — Църквата невинаги е сляпа за разлика от онова, което се говори за нея — но също така не ме искаха под светлините на прожекторите. — Отец Йейтс се усмихва и аз виждам онзи жизнен млад мъж с бунтарски дух, какъвто е бил преди двайсет години. — Направо ликувах. Това е и винаги е било мястото, на което искам да бъда.

Хрумва ми един въпрос.

— Отче, ако ми позволите да ви попитам, с какво се занимавахте, преди да станете свещеник?

Йейтс кима одобрително.

— Много уместен въпрос, агент Барет. Преди да стана свещеник, бях доста буен младеж. Прекарах известно време в поправително училище заради дребна кражба, имах доста мимолетни връзки с жени, пиех и често се биех.

Изрича всичко това с такава лекота и дори без най-малкия намек за срам. Личи, че не се гордее с миналото си, но също така не се извинява заради него.

— Какво се промени? — питам аз.

— Срещнах един много силен възрастен свещеник на име отец Монтгомъри. Той ме сграбчи здраво за яката и ме вкара в правия път. Вдъхнови ме. Отец Монтгомъри беше божи човек — професия, която смятах, че е отредена само за лигльовците, но той не мигваше при вида на кръв и не си вирваше носа, когато някое младо момиче идваше да се моли, облечено в кожена миниполичка и обувки на платформи. Даваше му причастие, макар да беше наясно, че когато напусне владенията на църквата, ще отиде да си продава тялото. Отец Монтгомъри обичаше да казва: „Оставете ножовете си на входа и сте добре дошли да влезете тук“.

— Къде се случи това?

— В Детройт. — Свещеникът свива рамене. — Той ме промени. Призоваха ме и както вече казах, Бог искаше от мен да подражавам на отец Монтгомъри. Опитах се.

— Розмари — приканвам го да се върне на темата.

— Розмари беше много затънала млада жена. Историята ѝ не е никак оригинална. Трудно детство, завършило с вземането на наркотици и проституция. Онова, което я различаваше от останалите, което я правеше по-трудна, бяха зависимостите ѝ. Тя изключително много се наслаждаваше на комбинацията от употреба на наркотици и развратен секс. Не казвам, че е смятала, че е правилно или хубаво, но това ѝ доставяше огромно удоволствие. Сама си го търсеше. Розмари не беше невинна жертва на някой убедителен сводник. В семейството ѝ е нямало тормоз. — Отец Йейтс поклаща глава при появилия се в главата му спомен. — Веднъж ми каза, че просто се е родила лоша. Една медицинска сестра от моето паство ми съобщи за приемането ѝ в спешното отделение. Ще ви цитирам точните думи на сестрата: „Това момиче е ударило дъното, отче. То трябва да влезе в правия път или ще умре“.

— Наистина ли беше стигнала дъното?

— О, да. Някакъв мъж я беше пребил почти до смърт, докато била надрусана с кокаин. Също така имаше хламидия, сифилис, гонорея и грип.

— Уха.

— Да. По чудо не хвана СПИН, благодаря на Бога, и наскоро се излекува от сифилиса. Явно Светият Дух бдеше над Розмари.

Смятам, че може да се поспори по темата, но не възразявам.

— Моля, продължете, отче.

— Бях там, когато се събуди. Не можеше да спре да плаче. Зададох ѝ въпроса, който винаги задавам: „Готова ли си за помощта ми?“. Розмари отговори, че е готова. Намерих ѝ място, на което да отседне. Хора от църквата ми ѝ помогнаха да се изчисти и всички заедно се молехме. — Очите му се натъжават. — Много се молехме. — Поглежда ме. — Трябва да разберете нещо много важно за Розмари, агент Барет. Не става въпрос за самото ѝ възстановяване или дори за греховете ѝ. Някак си отнякъде това безнадеждно момиче намери в себе си невероятна сила. Нито за миг не му беше лесно. Розмари ми сподели, че почти всеки ден си мисли за наркотици и секс. Копнежите ѝ станаха по-далечни, но така и не изчезнаха. Въпреки това тя продължи напред. — Свещеникът свива раздразнен юмруци. — През последните пет години се беше отдала на Бог. Без наркотици, без забежки към предишните си привички. Не обичам да използвам тази дума, но не мога да отрека, че е напълно подходяща в нейния случай — Розмари беше спасена .

— Разбирам. — Не съм убедена, но съм склонна да приема, че е започнала да се променя. В крайна сметка отец Йейтс не е кон с капаци.

— Също така имаше нещо, което… — Поколебава се.