Коди Макфейден - Тъмната страна

— Разкажи ни — приканва го Алън.

Аткинс накланя глава на една страна.

— Мога да ви запозная със смъртта ѝ и ще го направя, но първо си помислих, че мога да ви заведа при един човек, който може да ви разкаже за живота ѝ.

— Кой? — питам аз.

— Отец Йейтс. Католически свещеник в Сими Вали, който буквално извади Розмари от канавката.

Алън ме поглежда и повдига въпросително вежда.

— Така и така сме били път дотук — измърморвам шеговито аз, за да прогоня натрупалата се умора, и посочвам колата на Аткинс. — Ти ще караш. Можеш да ни запознаеш със случая по пътя.

Хрумва ми, че американските производители на автомобили няма да останат без работа, докато съществуват полицейските служби. Колата е тунингован „Форд Краун Виктория“, който вече не е в черно и бяло, а само в лъскаво черно, и двигателят под капака му ръмжи сериозно.

Навън е тъмно, луната е изгряла и ние отново пътуваме по магистрала 118. Трафикът не е много тежък; има други автомобили около нас, но разстоянието и поддържаната скорост са добри. В небето няма облаци и луната е пълна. Сребриста е, а не жълта. Светлината ѝ кара някои от скалистите върхове да изглеждат като затрупани със сняг.

Пътувам на предната седалка до Аткинс, а Алън е отзад.

— Розмари Зоненфелд. Неомъжена бяла жена на трийсет и две години, висока метър и шейсет и пет, около петдесет и пет килограма, в добра физическа форма. Намерена е мъртва в апартамента си с торбичка кокаин на нощното ѝ шкафче. На пръв поглед изглежда, че Розмари се е завърнала към старите си навици. Била е проститутка, порноактриса, наркозависима и нимфоманка. Помислих си, че просто е решила да се надруса, и тъй като отдавна не го е правила, просто е взела свръхдоза.

— Има логика — констатира Алън. — Какво те накара да си промениш мнението?

— По-щателната проверка. Токсикологичната картина показа, че в тялото ѝ е имало достатъчно кока да убие кон, но също така е била намушкана от едната страна.

— Интересно — отвръщам аз. Все още не съм готова да споделя информация от случая на Лиза Рийд.

— Да. Също така намерихме кръст. Сребърен кръст, около пет сантиметра дълъг и два сантиметра и половина широк. В задната си част беше гравиран с череп и кръстосани кости и числото 142. Беше вкаран вътре в тялото ѝ.

Също като при Лиза Рийд, мисля си аз. 142? Лиза беше 143.

— Ако всичко това ви се струва недостатъчно, за да се заеме отдел „Убийства“ със случая — продължава Аткинс, — черешката на тортата е, че кръстът е бил вкаран в тялото посмъртно.

— Да, това е доста основателна причина — казва Алън.

— От друга страна, отец Йейтс.

— Какво имаш предвид? — питам аз.

— Йейтс е свещеник, който върши много добра работа с хората, но не е глупак. Караше Розмари да дава урина в една от местните клиники веднъж месечно.

— Наистина? — учудвам се аз. — Звучи ми като доста недоверчив свещеник.

Аткинс се усмихва.

— Отец Йейтс е реалист. Той е истински вярващ и се труди неуморно, но има едно стриктно правило. Ако те приеме и ти помогне да се изчистиш, получаваш три шанса и след това те прогонва.

— Предполагам, това означава, че Розмари е останала чиста.

— За повече от четири години. Проверих досието ѝ. Няма нищо през този период. Имала е постоянна работа, помагала е в църквата всяка седмица. Всичко показва, че наистина се е поправила и е тръгнала по правия път.

— Сега разбирам защо този случай те е докоснал — казвам аз.

Повечето хора смятат, че ченгетата са циници. В някои случаи са прави. Ние виждаме най-лошото, на което са способни хората. Това ни кара да сме… нащрек. Но ние също сме хора. Повечето от онези, които познавам в службите на реда, колкото и закоравели да са, все още искат да вярват, че хората могат да се променят. Искат да вярват, че някой лош човек може да се събуди една сутрин и да реши да стане добър човек. Всичко е просто едно голямо „може би“, но то никога не угасва. Никой не може да живее с мисълта, че човек е зъл, и да бъде щастлив.

— Аха — отговаря Аткинс. — Както и да е. Случаят си е за „Убийства“, но всичко води до задънена улица. Криминолозите не намериха нищо. Не открихме някакви стари приятели или познати, които все още да са живи. Десет дни по-късно не разполагаме с никакви заподозрени. — Той поклаща раздразнен глава. — От доста време съм на тази работа, агент Барет. Наясно съм кога един случай ще се превърне в студено досие. Имах такова чувство и за този, докато агент Уошингтън не се обади.