Коди Макфейден - Тъмната страна

— Кали!

Тя излиза от спалнята. В облечените си в ръкавици ръце държи цифров фотоапарат.

— Какво става, сладкишче?

Запознавам я със случилото се с Розмари Зоненфелд. Тя повдига вежда.

— Заето момче.

— Да. Двамата с Алън ще се приберем у дома и ще проверим за какво става въпрос. Искам с Джеймс да продължите работата си тук. Съберете всичко, което можете да намерите. Качете се на самолета, когато приключите, и донесете всичко у дома.

— Може ли да се наспим след това?

— Ако не може, поничките ще са от мен.

Кали е пристрастена към миниатюрните шоколадови сладкиши. Буквално е влюбена в тях. Връзката им е много страстна.

— Честна сделка — съгласява се тя. — Приемам.

— Ще се видим скоро.

— О, Смоуки? Поздрави мъжа ми, ако го видиш. Кажи му, че очаквам секс, когато се върна. Много секс.

— Сигурна съм, че ще се радва да го чуе.

Кали замята косата си и се усмихва.

— Просто искам да му дам достатъчно време за подготовка преди предстоящата буря.

Двамата с Алън седим в колата и чакаме самолетът да пристигне. Той поглежда часовника си.

— Трябва да стигнем около шест. Вече говорих с ченгетата от Сими Вали и ги уведомих, че ще отидем. Някакъв тип на име Аткинс води случая.

— Докъде са стигнали?

— Криминологичната работа е свършена, включително и аутопсията. Не са намерили нищо съществено.

— Освободили ли са апартамента?

— Да.

— Проклятие.

Няма да получа същата възможност като при Лиза Рийд.

— Какво искаш да направим?

— Ще се срещнем с Аткинс, ще разберем всичко възможно за Розмари Зоненфелд — коя е била и как е умряла — и ще видим дали това ще ни отведе някъде.

— Ти какво мислиш?

Поглеждам своя приятел и колега и свивам рамене.

— Че ще бъдем отведени някъде. Надявам се само да не е в задънена улица.

Алън извръща поглед и кима. Чудя се дали и той го чува — бученето в тишината. Три нови трупа и още печащи се във фурната. Стомахът ми е свит от притеснение и ужас и имам чувството, че във вените ми жужат цикади.

— Ще се прибираш ли у дома тази вечер?

Вече сме в самолета и летим към вкъщи. Говоря с Бони от телефона в него.

— Надявам се, миличка. Липсваш ми.

— И ти ми липсваш, но всичко е наред. Нямам нищо против да работиш.

— Благодаря ти, скъпа, но наистина ще се опитам.

Настъпва моментно мълчание.

— Смоуки?

— Да?

— Знам, че си заета, но искам много скоро да поговорим за нещо.

Веднага наострям уши. Не си спомням някога Бони да ми е отправяла подобна молба. Какво ли не ми минава през ума — хубаво, лошо, банално. Предимно лошо. Опитвам се да говоря спокойно.

— Какво има, миличка?

Следва нова пауза, което също не е характерно за нея.

— Ами, мислех си над нещо. Знаеш, че обичам Елейна. И наистина трябваше да ме учи тя, докато се възстановявах, но…

— Но? — приканвам я аз.

Бони въздиша и сърцето ми се свива. Това е въздишката на малко момиченце, което носи голяма тежест.

— Мисля, че е време да тръгна на нормално училище. С други деца и всичко останало.

Сега е мой ред да млъкна.

— Хмм — съумявам да изрека накрая аз.

— Не те карам веднага да вземеш решение, мамче Смоуки. Просто исках да ти кажа, че искам да поговорим за това.

Прочиствам си гърлото и се опитвам да звуча уверено и с разбиране.

— Естествено, скъпа. Естествено.

— Добре. Благодаря ти. — Усещам облекчението в гласа ѝ.

От какво се е тревожила? От мен? Ако е така, не е на хубаво.

Продължавам със същите онези увереност и разбиране въпреки вътрешната ми борба. Някои родителски методи никога не се забравят. Трябва да излъчваш спокойствие и усмивки, докато вътрешно бушуваш? Няма проблем, като карането на колело е.

— Ще говорим по-късно, скъпа. Изключително много.

— А аз още повече — отговаря Бони.

Двете прекарваме много време заедно, но също така много време сме разделени заради работата ми. Разработихме си емоционални съкращения, които вършат чудеса. „Изключително много“ е една от нашите фрази, отговор на неизречения въпрос: „Колко много те обичам?“ Звучи глупаво, но е много полезно.

Господи, обичам това момиченце.

— Чао, миличка — промърморвам аз.

— Чао.

Затварям и поглеждам през малкия прозорец към прелитащите покрай нас облаци. Опитвам се да съм спокойна, но имам проблем с това. Страхът е най-старият ми приятел, който веднага се възползва от ситуацията, за да се доближи повече до мен.

— Нещо не е наред ли? — пита Алън и ме изважда от унеса.