Коди Макфейден - Тъмната страна

Бог беше там и в Деня, когато всичко се промени, сигурна беше. Лежеше на леглото в друга мизерна стая. Беше хванала грип, втрисаше я и се потеше, но на онзи, който я чукаше, не му пукаше. Той плати повече, за да я чука без презерватив. Имаше някакви рани на пишката, но на Розмари хич не ѝ дремеше, тя отдавна се беше примирила, че е тръгнала към отвъдното.

Онзи се клатеше отгоре ѝ буквално с изплезен език и пъшкаше като куче. Изведнъж физиономията му се промени. Облада го чиста омраза. Вдигна юмрук и започна да я удря.

Не спря, докато не ѝ счупи носа на три места, челюстта, изби ѝ два зъба, насини ѝ дотолкова очите, че почти се затвориха, счупи ѝ лявата ръка и ѝ спука няколко ребра. След това я чука отново и тя припадна.

Събуди се в болницата, а отец Йейтс седеше до леглото ѝ. Не каза нищо. Само се приближи още повече до нея, взе ръката ѝ в своята и я погледна с изключително нежните си очи.

Тогава Розмари се разплака. Не можа да се спре с дни. Отец Йейтс и други от църквата не се отделяха от леглото ѝ, докато не дойде време да я изпишат. Никой не я кори или съди, дори дума не обелиха за случилото се. Просто бяха там, когато имаше нужда от тях.

Тя разбра, че Бог я гледа в добро и в лошо и че не беше жесток, а просто знаеше, че да си добър, е избор. Да си праведен, е избор. Свободната воля беше пътят към изкуплението и Бог нямаше да те накара да постъпиш правилно. Работата на Бог беше просто да съществува, ако решиш да го избереш, а и ако не решиш.

Отец Йейтс и църквата ѝ помогнаха да си стъпи на краката. Помогнаха ѝ да се изчисти и да си намери апартамент и работа. Бяха до нея в началото, когато се отклонеше от пътя — на два пъти.

Сега си спомня всички тези неща, както често ѝ се случва, и добавя още няколко последни думи към молитвата си.

— Благодаря ти, Господи, че ми помогна, че ме изслушваш всеки път, когато отворя голямата си шибана уста, за да споделя мръсните си мисли, и че ми позволяваш да казвам каквото ми е натежало, за да мога да остана на правия път. Амин.

Мръсните думи и злите мисли бяха нейните малки тайни, а човек не можеше да остане чист, ако продължаваше да пази такива, така че Господ ѝ позволи да излее жлъчта си и никога не се оплака, колкото и мръснишки да ставаха нещата.

Розмари става и отива да се изкъпе. Днес не е работен ден, но дисциплината е ключът към новия ѝ живот. Буди се всяка сутрин по едно и също време, не си позволява да се излежава и да мързелува. От неделя до петък бяга по километър и половина. В събота си почива от бягането, но въпреки това става, пие кафе и след това работи като доброволка в църквата.

Всичко това, мисли си Розмари, ѝ помага да държи истинската тайна, истинската мръсотия скрита. Онова отвратително нещо, когато тя…

Някой почуква на вратата и я изважда от мислите ѝ. Намръщва се.

Кой, по дяволите, е това?

Взима един халат и се поглежда в огледалото, като бързо се смъмря за суетността, но знае, че този навик никога няма да бъде изкоренен.

Отваря вратата, без да надникне през шпионката. Събота сутринта е, а и това е Сими Вали. Един от най-безопасните градове в страната.

Мъжът има пистолет и усмивка. Насочва оръжието в лицето ѝ и тръгва напред. Тя отстъпва.

— Изпищи и ще те застрелям — отбелязва спокойно, хладнокръвно и въздържано той и затваря вратата на апартамента.

— Кой, да ти го начукам, си ти? — пита Розмари с треперещ глас.

Онзи слага пръст на устните си.

— Шшшшшшшт… имам нещо за теб, Розмари.

Непознатият бърка в джоба си и изважда оттам торбичка. Тя веднага я разпознава, разбира се.

Кокаин, сладък, прекрасен, вкусен кокаин.

— Всичко е наред, Розмари. Бог ще ти прости за това, стига да му се отдадеш, преди да те убия. Помни: Бог е любов.

Тя усеща как добре познатият стар демон се надига вътре в нея дори сега, дори след всичките тези години, дори с пистолет, насочен към главата ѝ. Усеща истината, върху която много често размишлява: родена е безсрамница, а не е станала с времето такава.

Мили Боже, изплашена съм, адски съм изплашена, но въпреки това изключително много искам тази кока и (не може да лъже Бог нито сега, нито никога) няма да е точно моя вината, защото той ме принуждава да го направя. Това е един вид облекчение, защото ме оправдава, нали се сещаш? Прости ми.

В следващия миг я напада изумление:

Откъде знае, че съм зависима от кокаин?

Розмари се опитва да си спомни дали е виждала лицето му на срещите на Анонимните наркозависими или в църквата.