Коди Макфейден - Тъмната страна

Свивам рамене.

— Бони. Иска да поговорим относно изпращането ѝ в нормално училище.

Алън вдига вежди изумен.

— Уха.

— Аха. Уха!

— Това те плаши, а?

Очите му са мили, търпеливи, нежни. Той ме познава много добре и до голяма степен това се дължи на огромното доверие, което му имам.

Въздишам.

— Направо ме ужасява. Да, разбирам я. Тя е на дванайсет. Наясно съм, че не мога да я държа в пашкул до края на живота ѝ. Но се побърквам само като си помисля, че ще излезе… някъде там навън .

Алън кима.

— Това не ме изненадва. Бони преживя доста неприятни неща. Както и ти.

— Точно в това е проблемът. Всеки родител се страхува да пусне детето си само навън. Но не всеки родител е виждал нещата, които съм виждала аз. При мен рисковете не са само теоретични.

— Така е — съгласява се Алън. — Обичам много Бони, знаеш го, Смоуки. Само като си я представя навън, и се плаша. Не само за нея — макар че тя е най-важната, но също за Елейна и за теб. Бони е вторият ти шанс да бъдеш майка, и вероятно единственият за Елейна да изпита какво е чувството да имаш дете. Ти и съпругата ми сте двете най-важни жени в живота ми и ако нещо се случи на Бони… Просто не знам. Не мисля, че някоя от вас би се съвзела след това. — Алън се усмихва тъжно. — От друга страна обаче, се радвам. Защото това означава, че малкото ни момиченце наистина е добре. — Поглежда ме с настоятелен поглед. — Нали разбираш? То не се страхува да излезе отново навън. Това си е напредък , Смоуки. Означава, че сме се справили добре с него. И това е много хубаво.

Усмихвам се на приятеля си, който не успява да изгони страха ми, но поне малко го потушава. Защото думите му са самата истина. Бони почти беше изгубила връзката си със света след посещението на едно чудовище. Светлата ѝ душа беше позагаснала и се беше превърнала в малка свещ в дъждовна буря. Същността ѝ почти беше унищожена.

Сега ми казваше, че е достатъчно силна, за да започне да гради нов живот, в който иска да участват и други хора освен мен. Това ме ужасява, може би дори малко завиждам, но в същото време е много хубаво.

— Благодаря ти, Алън. Това наистина ми помогна.

— Няма проблем. Само не очаквай да съм също толкова мъдър и разумен, когато започне да ходи по срещи.

Ухилвам му се.

— Да ходи по срещи? Няма да има никакви срещи.

Той ми се ухилва в отговор.

— Амин.

Сими Вали, също като по-голямата част от окръг Вентура, е много по-хубав от Централен Лос Анджелис. По-млад, по-малък и по-безопасен град. Магистрала 118 свързва Сими Вали със Сан Фернандо Вали, но пътят между двата града минава покрай незастроени територии, хълмове и малки планини.

Най-източната част на Сими Вали е и най-старата. Там има къщи, които датират от шейсетте години. Като повечето неща в САЩ, колкото по на запад отиваш, толкова по-нови са те.

Според мен такава е била Калифорния. Чист въздух, безкрайно слънце през пролетта и лятото и хоризонт, който можеш да видиш. Сими е голям град, но липсват задръстванията и натовареният трафик, които са сериозен проблем в Лос Анджелис от доста дълго време насам.

Тук трафикът също не е малък, но поне се движим през цялото време и пристигаме в полицейския участък около седем вечерта.

— Това трябва да е Аткинс — казва Алън.

Един мъж на средна възраст и с оплешивяваща кестенява коса се е облегнал на колата си на паркинга на участъка. Облечен е във въгленово сив костюм, който не е никак лош, но не е и „Армани“. Той ни забелязва и идва да ни посрещне.

— Ти трябва да си агент Уошингтън — казва Аткинс и подава ръка на Алън с усмивка. — Не се обиждай, но е трудно да не те забележи човек.

— Често ми го казват.

— Не се съмнявам. — Аткинс се обръща към мен. — А ти си агент Барет.

Погледът му обхожда белезите ми. Отдавна съм свикнала с това. Нямам нищо против определени подгрупи от населението да изучават лицето ми. Ченгетата от отдел „Убийства“ като Аткинс например. Интересът му е искрен и повърхностен. Той ме поглежда и толкова, не се отвращава, нито ужасява. Като повечето лекари. Малките деца могат да ти кажат неща от рода на „Това истинското ти лице ли е?“ или, в случая с повечето деветгодишни момчета, „Уха, яко!“.

— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнеш с нас толкова късно — казвам аз и се ръкувам с него.

— Бих направил всичко, което би ми помогнало да реша случая. — В погледа му се появява безпокойство. — Този ме тревожи.

Не се обяснява. Няма нужда да го прави. В нашата работа виждаме много мъртви хора. Няма добър случай в това отношение, но много от труповете се превръщат в призраци.