Коди Макфейден - Тъмната страна

Не , мисли си тя. Щях да си спомня тези очи. Тези отвратителни очи.

— Ела, Розмари — казва с почти нежен глас мъжът. — Трябва да се захващаме за работа.

Има ли някакво значение, Господи? Има ли някакво значение, че не бих взела тази дрога сама? Макар наистина да ми се иска да се дрогирам, има ли значение, че не съм я потърсила сама?

Розмари винаги е усещала присъствието на Бог, докато се моли, но никога не е чувала гласа му. И този път не е по-различно. Бог не ѝ проговаря, но както винаги, е там.

Той е там, когато изсмърква кокаина под дулото на пистолета, там е дори когато настъпва краят и всичко потъва в мрак.

Бог никога не говори, но е там и това е достатъчно. Розмари знае, че е чул последната ѝ мисъл, последното ѝ откровение.

Да, има разлика. Наистина има разлика. В интерес на истината, точно ТОВА е разликата. Отче наш, който си на небесата, Господи, о, Боже мили, толкова много те обичам.

Розмари щеше да умре с усмивка на лице, ако не я болеше толкова много.

Малко след обяд е и аз разговарям по телефона със заместник-директора Джоунс.

— Подобно престъпление? — пита той. — Тук?

Не изсумтява, но знам, че иска да го направи, защото аз се чувствам по същия начин.

Убиец, който прескача от един глад в друг, е напълно ново чудовище. Той е човек, отдаден на изкуството си, пътешественик, който оставя останките от работата си в различни юрисдикции. Това създава много проблеми. Един от тях е с местните, които не искат да си играем в техния пясъчник. Рискът от некомпетентност от страна на криминолози и патолози се увеличава заради участието на повече служби на реда. Освен това ще има и жертви, които ще минат между капките. VICAP, програмата за оценяване на криминалните случаи с повишено ниво на насилие, осигурява база с данни за жестоки престъпления, в която може да се влиза от цялата страна, но тя е доброволна. Ако някое местно ченге не пожелае да вкара някое убийство в нея, няма как после то да бъде намерено.

— Голямо главоболие е — съгласявам се аз.

— Какво искаш да направиш?

Обмислям въпроса на заместник-директора. Истината е, че съм изморена, екипът ми също, и няма как още дълго време да продължим да работим със същата експедитивност, както досега.

Но…

Най-голям шанс нашият човек да сгреши съществува при извършването на ново престъпление. Колкото по-дълго отлага, толкова повече време има да прикрие следите си и което е още по-лошо — да подобри техниката си. В повечето случаи първото убийство е най-немарливо.

Но това не е първото му, нали? Не е дори десетото му, а може би дори стотното.

Въздишам.

— Ще продължим да работим на пълни обороти, сър. Ще се кача на самолета и ще се върна да огледам убийството на Зоненфелд. Другите от екипа ми ще останат тук.

— Какво е разпределението на задачите?

— Кали и Джеймс излизват лично апартамента на Лиза. Алън работи заедно с местните върху къщата на Амброуз.

— Трябва ли да е там?

Обмислям въпроса му.

— Вероятно не. Смятах да го пратя да разпита пасажерите, но местните могат да се заемат с това. Сигурна съм, че криминолозите в Западна Вирджиния ще се справят доста прилично, а и си мисля, че Амброуз не е важен.

— Сериозно твърдение.

— Ако Лиза не е била случайна жертва, в което съм повече от сигурна, Амброуз е бил просто средство да се добере до нея, а не основна цел. — Отново изпускам дълга въздишка. — Той е несъществен. Няма да получа необходимото „вдъхновение“ от него.

— Тогава вземи Алън със себе си. Нека остави Амброуз и разпитите на пасажерите на местните. — Заместник-директорът млъква за миг. — Искам да имаш партньор до себе си, когато това е възможно, Смоуки. Изглежда, този тип би направил всичко, за да въвлече службите на реда. Това означава, че наблюдава.

Вече съм мислила по темата, но след като и Джоунс го казва на глас, по гърба ми преминават студени тръпки. В поне три случая мъжете, които преследвам, са проявявали личен интерес към мен и екипа ми и макар все още да сме живи, никой от нас не се е измъквал невредим.

— Разбрано, сър.

— Дръж ме в течение.

Заместник-директорът затваря, без да каже чао. Набирам Алън.

— Нека позная — казва направо той. — Връщаме се в Ел Ей.

— Ти си бил истински телепат.

— Мне. Ако не ме беше помолила да дойда, щях сам да настоявам.

— Ще дойда да те взема. Чао.

Стоя пред вратата на апартамента на Лиза, докато провеждам телефонните разговори. Надниквам вътре.