Коди Макфейден - Тъмната страна

— Какви?

— Помниш ли, че ме накара да потърся подобни престъпления?

Сърцето ми се свива.

— Аха.

— Направих го, преди да отида в къщата на Амброуз. Вече имаме съвпадение. Дръж се здраво — престъплението е скорошно. Извършено е преди десет дни.

— Бъзикаш ли се с мен?

— За съжаление, не. Нашият човек е в стихията си. И има план.

Затварям очи и разтривам чело. Тези лоши новини като че ли се обединяват с изтощението ми и се стоварват изведнъж отгоре ми.

— Запознай ме с подробностите — нареждам аз.

Розмари се събужда в шест и трийсет от пронизителния писък на алармата си. Изпитва огромно желание да я изключи и да продължи да спи. В крайна сметка е събота. Мисълта я изкушава, но тя веднага се порицава.

Не, не може така. Ти не можеш да правиш така. Дисциплина — всеки ден, до самия край. Това е единственият начин.

Розмари с усилие се изправя до седнало положение и краката ѝ увисват от леглото. Едното ѝ стъпало колебливо докосва студения дървен под и инстинктивно го отдръпва от него.

Кафе. Нуждая се от кафе.

Тя се протяга и се чуди как е възможно да е толкова схваната и мудна. Все пак е едва на трийсет и четири. От четири години вече е в правия път.

Това е цената, която плащаш за греховете си.

Поглежда през прозореца на апартамента си. От четири години живее в Сими Вали, Калифорния. Дойде тук, за да започне живота си отначало. Жилището ѝ е приятно, с две спални и обзавеждане, което ѝ действа успокоително. Бежови килими, светлокремави стени, дървени подове в спалнята и кухнята, все неща, които я правят щастлива.

Сутрешният въздух е доста хладен, което не е характерно за септември. Розмари е гола и потреперва. Зърната на гърдите ѝ се втвърдяват.

Тя става и тръгва към банята. Изскимтява, когато сяда на тоалетната чиния. Има чувството, че под задника ѝ има лед. Уринира със събрани колене, избърсва се, става, пуска водата. Преди да излезе от банята, се поглежда в огледалото.

Изглеждаш добре, както винаги. За съжаление, това никога не ти е помагало.

Розмари отбелязва, че гърдите ѝ все още са стегнати и перфектни. Коремът ѝ е плосък, без никакви стрии или белези. Висока е метър и шейсет и пет и не е нито слаба, нито дебела. Бедрата ѝ са мускулести, а задникът стегнат. Космите на слабините ѝ са кафяви също като дългата ѝ до кръста коса. Вече не се бръсне там долу.

Перфектно тяло, но защо да не е такова? Винаги правех аборти, когато забременеех, нали? Осем пъти, да, сър. Утробата ми е толкова износена, че едва ли ще мога да имам деца. Но това вероятно е хубаво. Децата заслужават нещо по-добро от мен.

Розмари се извръща от огледалото и мислите си и отива обратно в спалнята. Взема малкото синджирче със сребърен кръст и го слага на врата си. Коленичи до леглото на твърдия и студен дървен под, навежда глава напред, затваря очи и се моли, както прави всяка сутрин.

— Господи, благодаря ти за поредния прекрасен ден, далеч от греховния живот, който някога водих. Благодаря ти, че ми даде сила и воля да стоя далеч от изкушенията и копнежите, които все още ме измъчват. Вече не са така силни, Господи, но все още ме тревожат. Понякога мисля за наркотици и чукане и просто ми се иска да изляза, да се надрусам, да се напия и да лапна някой хубав голям кур. Даже докато изричам това, путката ми леко се подмокря. Но с твоята помощ съумявам да се боря всеки ден. Извърнах се от тези изкушения. Благодаря ти, Господи, че ми даде сила да го направя.

Когато преди години започна да се моли, Розмари не използваше подобен език. Думите ѝ бяха много по-мили, опитваше се да бъде чиста. Но това не беше особено задоволително. Говори с отец Йейтс по темата.

Отец Йейтс беше над петдесет години, но определено беше точен. Той даваше шанс на всички — бивши проститутки, възстановяващи се наркомани, докато намеренията им бяха искрени, беше до тях. Като че ли нищо не можеше да го обезпокои.

— Розмари, разкажи ми за онези нечестиви копнежи, които те спохождат и за които искаш да разкажеш на Бог. Какво чувстваш в тези моменти?

— Те са като пориви, отче. Когато се нуждая от питие или изчукване — извинявай, отче — когато се нуждая изключително много от тези неща, имам чувството, че ме връхлитат черни вълни една след друга. Ако ги задържа вътре в себе си, тези пориви само стават по-силни. Но ако говоря за тях, ако ги облека в думи, изпитвам известно облекчение.