Коди Макфейден - Тъмната страна

— „Прекалено много“? — учудвам се.

Сигурна съм, че в момента приятелката ми се усмихва.

— Каква е ползата да имаш убийца за помощница, ако не можеш малко да я насъскаш срещу доставчиците?

Обаждам се на Розарио Рийд и я запознавам с новите неща. Тя не проговаря известно време.

— Той… той е бил там? Мъжът, който е убил моята Лиза?

— Да.

Отново настъпва мълчание. Знам какво изпитва. Тъга, ярост, злоба. В безсилието си желае да нарани човека, който е направил това, защото той не само ѝ е отнел детето, но и безсрамно е влязъл в апартамента и в живота му.

— Розарио, трябва да те питам: имаш ли представа за какво говори дъщеря ти в дневника си? Голямата тайна, която споменава?

— Идея си нямам наистина.

Така ли е? Или ме лъжеш?

Засега оставям нещата.

Тя въздиша.

— Какво смяташ да правиш?

— Когато екипът ми приключи със самолета, ще дойдат тук. Ще изследват всеки милиметър от апартамента.

— Разбирам. — Отново настъпва тишина. — Благодаря ти, че ме държиш в течение, Смоуки. Моля те, обади ми се, ако имаш нужда от нещо.

Розарио затваря и в този момент осъзнавам, че не ме попита какво друго пише в дневника на Лиза.

Май в крайна сметка ще се окаже, че лъжата не ти е непозната. Може би си знаела, че Лиза не е била толкова щастлива, колкото ти си мислела.

Не мога да я виня за това. Аз също искам да си спомням една перфектна Алекса.

Телефонът ми иззвънява. Алън е.

— Не само че Ричард Амброуз е мъртъв — съобщава ми направо той, — но и тялото му още е тук.

Проклинам се. Това излиза извън контрол.

— Дай ми адреса. Ще си хвана такси и ще дойда при теб.

Наближава десет часът и липсата на сън започва да ми личи. Очите ми са сухи, имам лош дъх и изпитвам болки, които обикновено не ми правят впечатление.

Съсредоточавам се върху времето и небето, за да се поразбудя. Благодарение на студа въздухът е свеж, а небето е невероятно синьо. Слизам от таксито и вятърът веднага ме захапва, но усещането не е неприятно. Слънцето въобще не топли, то не е нищо повече от източник на светлина.

Ричард Амброуз живее в неголяма стара къща. Покривът ѝ е наклонен — характерна черта за къщите на местата, на които вали сняг. Отвън е почти изцяло от сив камък със сини и бели первази. Намира се в голям двор, покрит с есенни листа.

Кварталът е тих и много очарователен. Представям си топъл ябълков сайдер на Хелоуин и как децата събират листата на купчини, за да могат да скачат върху тях. Не съм от онези калифорнийци, които смятат, че Калифорния е най-хубавото място за живеене в света. Виждам очарованието на кътче като това и преимуществата му. Дори бих дошла да живея тук, ако не беше снегът.

Не обичам сняг.

Плащам на таксито и то продължава по пътя си. Тръгвам през листата, докато не стигам до бетонната веранда. Забелязвам, че един от съседите наднича през завесата си. Предната врата е открехната. Отварям я широко и веднага съм връхлетяна от сладко-киселата миризма на смъртта.

— Господи — промърморвам си под носа и преглъщам, за да потисна нещо влажно и лепкаво, което се опитва да се качи в гърлото ми.

Влизам и затварям вратата след себе си.

Вътре е топло — по-топло, отколкото трябва да бъде, сякаш парното е развалено.

Нима си ни подготвил малък подарък? Превърнал си къщата в сауна, за да може тялото да омекне и да завони?

Вдишвам дълбоко през ноздрите си и се боря с желанието си да повърна. Нямам маска, която да си сложа, или ментол, който да намажа под носа си. Това е поредният номер: вдишай дълбоко от вонята и залъжи обонянието си. Нищо обаче не върши толкова добра работа, колкото един противогаз. Вонята на смъртта е прекалено силна.

Къщата на Амброуз има старинен вид и отвътре. Подовете са от тъмно дърво и макар да са лъснати до блясък, изглеждат стари и изтъркани, което им придава автентичен вид. Стените са на мазилка, а лампите са стари и се връзват чудесно с обстановката.

— Алън? — провиквам се аз.

— Горе съм.

Стълбите към втория етаж са точно пред предната врата. Те са тесни и оградени със стени от двете страни. Докато ги изкачвам, се чува тракане и скърцане; те също са от старо дърво. Вонята на разложение става все по-силна.

Стигам до площадката на стълбите и се изправям пред друга стена. Вляво и вдясно има коридори.

— Къде си? — питам аз.

— В спалнята — провиква се в отговор Алън, а гласът му се носи отляво.

Тръгвам натам под протестите на дървото, върху което стъпвам. Звучи като раздразнителен дъртак или скастряща те майка. Минавам покрай един плакат, който представлява скица на Пикасо — Дон Кихот на коня си.