Коди Макфейден - Тъмната страна

Връщам се обратно в офиса и продължавам работата си на компютъра. Проверявам пощата ѝ. Намирам много бизнес кореспонденция, имейли, свързани с онлайн покупките, и отново се натъквам на същата странност — няма нищо лично. Това е киберпространствената версия на липсата на семейни снимки.

Започвам да си мисля, че Розарио не беше права, като каза, че Лиза е била щастлива. Апартаментът е чудесен, Лиза е ръководела свой собствен бизнес, имала си е плоския телевизор, тревата и бебешкото олио и всичко това е прекрасно, но мисля, че домът ѝ е бил място, изпълнено със самота и ежедневна рутина.

Не намирам никакви имейли от и до приятели, никакви посещения в сайтове за запознанства, въобще няма нищо, което да подсказва за социален живот.

Въздишам и се отпускам на стола. Не съм доволна. Къде е Лиза на това място? Къде е душата ѝ?

Кракът ми сритва нещо под бюрото. Намръщвам се, избутвам стола назад и се навеждам, за да го вдигна. Сърцето ми забива по-бързо, когато виждам какво е.

В ръцете си държа бележник с кафява кожена подвързия, на който със златни букви пише „Дневник“.

— Да си дойдем на думата — промърморвам аз.

Лиза е писала за първи път преди седмица. Почеркът ѝ е красив, четлив и със заврънкулки. Чета.

Нямам представа защо си водя дневници. Може би за да отразявам собствената си самота. Не знам. Предполагам, че ми помага от време на време просто да сядам и да пиша: „Аз съм самотна, аз съм самотна, ах, мамка му, колко съм самотна“.

Вчера четох „Коринтяни“ от Библията. Разплаках се. Плаках ли, плаках. Не можех да се спра. Ето какво пише там:

ЛЮБОВТА ДЪЛГО ТЪРПИ И Е МИЛОСТИВА; ЛЮБОВТА НЕ ЗАВИЖДА;

ЛЮБОВТА НЕ СЕ ПРЕВЪЗНАСЯ, НЕ СЕ ГОРДЕЕ, НЕ БЕЗОБРАЗНИЧИ, НЕ ТЪРСИ СВОЕТО, НЕ СЕ РАЗДРАЗНЯВА, НЕ ДЪРЖИ СМЕТКА ЗА ЗЛО, НЕ СЕ РАДВА НА НЕПРАВДАТА, А СЕ РАДВА ЗАЕДНО С ИСТИНАТА, ВСИЧКО ПРЕМЪЛЧАВА, НА ВСИЧКО ХВАЩА ВЯРА, НА ВСИЧКО СЕ НАДЯВА, ВСИЧКО ТЪРПИ.

ЛЮБОВТА НИКОГА НЕ ОТПАДА. 4 4 Коринтяни 13:4-8. — Б.пр.

За момент имах чувството, че не мога да дишам. Болеше ме толкова много, че си мислех, че ще се разпадна. Веднага ми хрумна един въпрос. Ще се появи ли човек, на когото някога да кажа тези думи? Ще се появи ли? Някой ще изпитва ли такива чувства към мен?

Съществува ли такъв мъж, който да ме целуне, да разбере каква съм, и да продължи да ме целува завинаги? Ако съществува, ще го разпозная ли, когато се появи?

Знам, знам, животът ми е пътешествие и то е по-скоро маратон, отколкото спринт. Но понякога се съмнявам. Съмнявам се в себе си, в решенията си. Срамувам се да си призная, че понякога се съмнявам дори в Бог.

Как е възможно да се съмнявам в Бог? Бог е единственият, който винаги ми е помагал.

Съжалявам, Боже.

Понякога просто съм прекалено самотна.

Довършвам последния ред от написаното в този ден и си прочиствам гърлото. Прехвърлям се на следващата бележка, написана два дни по-късно.

Баба е мъртва. Не съм изненадана, но въпреки това ме боли. Баба беше расистка. Тя нямаше да ме приеме такава, каквато съм сега, но въпреки това я обичах, просто няма как да променя това. В крайна сметка баба винаги е пазила тайната ми. МОЯТА тайна. Тя продължи да ме обича дори след като направих онова най-ужасно и най-срамно нещо, когато

Намръщвам се. Написаното свършва тук. Прокарвам пръст по вътрешността на страниците и откривам, че няколко листове от дневника са били скъсани. Прелиствам нататък.

Тогава го виждам.

И замръзвам.

Ръцете ми започват да треперят. Отварям дневника по-широко, за да се уверя, че не си въобразявам.

В горната част на една от страниците има нарисуван на ръка символ.

Череп и кръстосани кости.

Под него е написано:

Какво колекционирам? Това е въпросът и това е ключът. Намери отговора скоро или още ще умрат.

Изтървавам дневника на бюрото. Сърцето ми направо препуска.

Той. Бил е тук. Мъжът от самолета.

Мъжът, който е убил Лиза.

Значи ни оставя следи — заявява Алън, но не е особено доволен от този факт.

— Също така ни е дал ултиматум. Хванете ме или ще убия отново.

В момента, в който със сигурност разбирам, че един убиец е сериен, всичко спира. Това е момент на пълна тишина, на затаен дъх. Земята престава да се върти и едно тихо жужене изпълва главата ми и започва да пулсира във вените ми.

Това е ужасен стопкадър, необходима минута, в която приемам бремето на професията си: докато не го хвана (него, нея или тях), убийствата ще продължат. Всеки, който умре от сега нататък, е моя отговорност.