Коди Макфейден - Тъмната страна

— Какво?

— Хората ми се изповядват, знаете, но не мога да ви разкрия какво ми сподели. Мога да кажа само едно: тя ми довери най-големите си тайни. Не скри нищо.

Интересът ми е привлечен. Направо изгарям от любопитство, но съм наясно, че този човек никога няма да ми разкрие тайните на Розмари. Намирам неочаквана утеха в този факт.

Корените на католическото дърво са дълбоки, мисля си аз.

— Има ли още нещо, което можете да ми кажете, отче? Нещо, което мислите, че може да ни помогне?

— Съжалявам, агент Барет. Опасявам се, че единственото, което мога да ви разкажа, са спомени от най-лошите и най-добрите моменти от живота на Розмари.

Изваждам визитка от дамската си чанта и му я подавам.

— Обадете ми се, ако се сетите за нещо, отче.

— Обещавам да го направя. — Погледите ни се срещат за миг. — Какво мислите за моленето, агент Барет?

Опулвам се насреща му, хваната неподготвена.

— В лично отношения открих, че е много надценено, а резултатите от него — незадоволителни.

Думите ми плющят като камшик, лишени от всякакви задръжки. Съжалявам, че съм толкова жестока, и свивам рамене в знак на извинение.

— Простете.

— Няма за какво. Ако сте бясна на Господ, това означава, че все още вярвате в съществуването му. Това ми е достатъчно засега.

Нямам представа какво да отговоря, затова само промърморвам „Благодаря ви, отче!“ като някакво шестгодишно и се насочвам към изхода на църквата. Алън и Аткинс стават и тръгват след мен.

Проклети да са тези негови очи. Понякога религията наистина много ме дразни.

Минава 20:30 часът. Алън, Аткинс и аз сме седнали в сепаре в задната част на „При Дени“. Няма много посетители, но сервитьорката ни е изморена. Дарява ни с половинчата усмивка, докато ни налива кафе в чашите, но не се опитва да подхваща разговор с нас. Предполагам, че е свикнала да сервира на ченгета.

Винилови сепарета и дървени маси. Има ли нещо по-американско?

Аткинс ни осигури екземпляр от файла по случая, в който е пълно със снимки от местопрестъплението. Изчаквам сервитьорката да се отдалечи на безопасно разстояние, и отварям папката, за да ги разгледам.

— Грозна работа — казвам аз.

— Но спретната — отбелязва Аткинс.

Коментарът му е доста намясто. Прав е. Гледам една от снимките на Розмари. Била е красива жена. На снимката е гола и лежи по гръб на леглото си. Краката ѝ са затворени. Главата ѝ е извита назад и очите ѝ са ококорени. Една ивица засъхнала кръв започва от дясната ѝ ноздра, продължава под ъгъл по бузата ѝ до челюстта. Неприятна гледка, но може да е още по-лоша. Няма никакви следи от сексуално насилие. Освен кръвта от носа, прободната рана и синината от дясната ѝ страна тялото на Розмари е непокътнато.

— Няма гняв — отбелязва Алън.

— Да — съгласявам се аз.

Сексуалната психопатия не е просто проява на обикновен гняв. Тя е проява на ярост от страна на жесток и умопобъркан човек. Проникването не е достатъчно, изисква се разрушение. Не виждам нищо от това на тези снимки. Сексът не е мотивът тук. Затварям папката и отпивам от кафето си.

— Криминолозите не намериха нищо — казва Аткинс.

— Не съм изненадана. Този извършител е много добре организиран и опитен. За него това е работа, която трябва да свърши, и той я върши безцеремонно. От начало до край. В подобни случаи няма много за намиране.

— Тогава как ги хващате?

Понякога не успяваме , жужат цикадите.

— Като разберем защо прави това. И като се надяваме, че е времето ще се подхлъзне и ще ни остави следа.

— Това не е много успокоително.

Дарявам го с най-мрачната си усмивка.

— Няма нищо успокоително в работата ни, Аткинс, наясно си с това.

Усмивката му отново се завръща, макар и мрачна като моята, и той вдига тост с чашата си кафе.

Двамата с Алън пак сме на магистралата и пътуваме към дома. Той кара. С Аткинс се разделихме с обещания, но с нищо конкретно.

— Искаш ли да отидем у нас, за да вземеш Бони?

Поглеждам часовника си. Почти 22:30 часът е.

— Не. Остави ме пред нас. Ще дойда да я прибера утре. Обмислям да се обадя на Кали и Джеймс, но се сещам, че при тях минава един часът. Не искам да ги будя, в случай че са успели да заспят.

— Последните няколко дни бяха много щури — отбелязва Алън.

— Определено.

Поглежда ме.

— Вече получи ли някакви прозрения?

Поклащам глава.

— Не. Имам нужда от малко сън и време да премисля всичко. Много неща ме тревожат в този случай.