Коди Макфейден - Тъмната страна

Отварях вратата и всички лампи бяха светнати, защото Мат обичаше да е светло. Обикновено беше пуснал телевизора или стереоуредбата. Фоновият шум го успокояваше. Във въздуха се носеше ароматът на нещо вкусно. Мат беше чудесен готвач. Можеше да сготви всяко ястие.

Винаги идваше да ме посрещне, когато се прибирах у дома. Това не се промени дори след толкова много години брак. Нямаше значение дали в дадения момент се карахме, или се обичахме.

— Добре дошла, пътнице — посрещаше ме той. Това беше нашата фраза и тя беше необходима и естествена като слънцето и дъжда.

Преди Алекса да се роди, постоянно ми готвеше вкусна храна, сипваше ми чаша вино и ме слушаше да хленча и да се оплаквам от деня си или аз го слушах да хленчи и да се оплаква от своя ден, след което понякога гледахме телевизия. Обикновено правехме секс, преди да заспим; правехме много секс тогава. Хубав секс, добър секс, дори лош секс (макар че Мат обичаше да казва, че няма такова нещо като лош оргазъм).

С течение на времето сексът ни се разреди, но хубавото в това да съм женена за Мат, беше, че бракът ни постоянно се развиваше, а не беше зациклил. Вече не бяхме толкова интересни един на друг, но не загубихме тръпката.

След това се роди Алекса и аз вече се прибирах у дома с още по-голямо желание. Когато беше малка, ходех при нея, а когато порасна, тя започна да идва при мен. Повтаряше фразата на баща си и често я чувах в стерео.

Добре дошла, пътнице, събуй си ботушите, навън времето може да е калпаво, но тук вътре е слънчево непрекъснато.

Клишето се превръща в клише, защото е истина и се повтаря постоянно: има голяма разлика между къща и дом.

Нещата вече не са същите. Когато влизам в къщата, лампите са изгасени. Студено е. Никакви аромати на сготвено не танцуват из въздуха. Не се чува телевизор, нито стереоуредба.

Другото нещо, което ми липсва, са цветята. Мат беше създал една малка джунгла. Аз? Аз съм истинска чума за тях. Те не просто умират, направо извършват самоубийство в мое присъствие. Прерязват си малките растителни венички в момента, в който се оказват под моите грижи.

Добре дошла, пътнице.

Но не е същото.

Помня какво ми каза Розарио в колата, че на това място съм пуснала корени, и се чудя дали наистина е така. Продължих напред, но дали някога ще се освободя от миналото, ако продължа да живея тук?

Затварям вратата след себе си, минавам през дневната и отивам в кухнята. По пътя си цъкам лампите и телевизора. Някакъв новинар говори бързо и изпълва донякъде празнотата. Слагам порция макарони със сирене в микровълновата. Това е друга област, в която съм много слаба — готвенето. Мога да загоря дори вода.

Наливам си чаша с вино и изваждам стоплените макарони. Отнасям всичко на дивана в дневната. Мат настояваше да се храним на масата като цивилизовано семейство.

Промени се, глупачке. Вече имаш Бони. Имаш Томи. Започни да се храниш на масата. По дяволите, ако искаш дори настрой телевизора да се включва малко преди да се прибереш, за да има шум в къщата ти.

Духът ми се повдига леко. Прагматизмът винаги ми е бил сила. Обичам да поправям неща, когато се счупят. Да плача над бирата си (или над виното си, както е в моя случай), не ми е присъщо. През последните няколко години прекарах достатъчно време в плакане. Трябва да има по-малко сълзи и повече пот. Стегни се.

Добра идея, госпожо Барет , казвам си наум. Чуйте, чуйте.

Засмивам се при тази вътрешна намеса. Вече не се тревожа, че полудявам. Това означава, че съм по-добре или че наистина съм полудяла.

Гледам новините, докато нагъвам тази псевдохрана. Няма нищо ново, цивилизацията продължава да върви по ръба на пропастта — едно и също още от времето, когато са започнали да дават новини. Все още не се споменава и дума за Лиза Рийд.

Почуква се на вратата и веднага ме изпълва радост. Хвърлям празната кутия от макароните със сирене в коша за боклук и на бегом отивам да отваря.

Усмихвам се на настоящия мъж в моя живот. Облечен е в черно сако, панталони и бяла риза без вратовръзка. Косата му е малко разрошена, но както винаги, изглежда като много апетитни един милион долара.

— Здрасти — казва ми той, една дума, изпълнена с топлина и подкрепена с огромна усмивка. Радва се да ме види също колкото мен.

Вдигам глава за целувка и той ме дарява с такава, която продължава доста дълго време.

— Добре дошъл, пътнико — промърморвам аз.

Томи повдига вежда.

— Мисля, че аз трябва да ти кажа това. — Усмихва се. Влиза и се пльосва на дивана. — Напоследък си доста заета дама.