Коди Макфейден - Тъмната страна

— Аз — бързам да отговоря. — Когато бях малка.

Алън по никакъв начин не показва, че лъжа.

— Аз не съм — признава Кали. — Но това е хубаво, защото бих накарала някой беден свещеник да се изчерви.

Джеймс не отговаря.

— Можете ли да си представите как ще се почувствате, ако разберете, че някой друг освен вашия свещеник и Бог е слушал? Ще се разрази огромен скандал — това ще е нарушаване на най-основния, красив и доверен бастион на католицизма. Свещениците биха умрели, преди да нарушат неприкосновеността на изповедта.

— Кардинале — прекъсвам го аз, — не сме тръгнали на кръстоносен поход. Няма нужда да разгласяваме този факт. Нуждаем се единствено от вашето сътрудничество и достъп.

— Ще ги получите, разбира се. Няма как да не ги получите, но оценявам уверението ви. Истината е, че това ще се разчуе рано или късно. Сигурен съм, че някой друг ще стигне до същите заключения като вас. Но вие ще ми осигурите време.

— Няма да е лошо, ако заловим отговорника за всичко това — отбелязвам аз.

— Не мога да отрека, че сте прави. Какво искате да направя?

— Подготвихме списък на всички жертви и свързахме географските им местоположения с близките църкви. Трябва да се обадим във всяка една от тях и да разберем дали тези жертви са ги посещавали. След като потвърдим, ще говорим със свещеника ѝ и ще видим дали си спомня нашия човек.

— Веднага мога да ви осигуря трима души от екипа си. Те могат да се обаждат на свещениците и да им казват да ви сътрудничат, след което можете да разговаряте с тях.

Примигам насреща му изумена.

— Това ще е чудесно.

— Ще го уредя веднага.

Джезабел, Кали, Алън и Джеймс са в телефонната зала с тримата свещеници, които ни изпрати кардиналът. Наблюдавам работата им известно време. Хората на кардинала са изцяло погълнати от нея. Няма никакво съмнение, че това са изключително сериозни мъже, свикнали да се справят със сериозни задачи. Тук са, за да свършат възложената им работа.

Очевидно в йерархията на Църквата се забелязва добре познатият феномен „когато кажа скачай, ти питаш…“. Хората на кардинала се обаждат на някого и без много бавене му обясняват изключително сериозно, че ще го свържат с човек от ФБР, на чиито въпроси свещеникът от другата страна на линията трябва да отговори честно и открито. Някой от моите хора взема телефона и провежда разпита. След това го подава обратно на хората на кардинала, които дават ясно да се разбере, че нищо от тази дискусия не трябва да бъде споделяно някога. След това затварят. Всичко е съвсем простичко, без излишен шум, бавене и оплаквания.

Оставям ги да си вършат работата, и се връщам в изпразнения Офис на смъртта, където да си подредя мислите. Толкова много неща се промениха през изминалите няколко дни. Пречупих се и отново се взех в ръце. Проповедника разкри пред света своето съществуване и аз последвах следата му до мрака на изповедалните.

Нуждая се от малко време да отстъпя назад, за да видя дърветата, а не цялата гора. Опитвам се да зърна човека, когото преследваме.

Той е умен. Идеите му не са нови, но са изпипани внимателно, с необходимата отдаденост. Убиецът не крие друг мотив под думите, които изрича. Той вярва в тях, те са нещото, което го кара да продължава напред.

Какви са тези думи?

В крайна сметка те се свеждат до истината, лъжите и греховете, загърнати в религиозно значение. Той не говори за истината като философско понятие. За него тя се върти около покаянието. Какво ми подсказва това?

Отгледан е като католик.

Кимам вътрешно. Да. Израснал е заобиколен от божествени образи, вина, тревоги и надежда, примесени със самопрезрение и самоопрощение. Гледал е Христос на кръста и се е чувствал задължен да страда.

Добре. Но защо му е трябвало да каже на света за това?

Защото смята, че светът не слуша.

Светът? Не. Това е само онова, което виждаме. Тук си имаме работа със сериен убиец. Това не е човек със силна вяра, който се е посветил да разпространи божието слово. Това е човек, който е прекарал двайсет години, а може би и повече, в търсене на хора с ужасяващи тайни, за да може да ги убие пред камерата. Както и да го погледнеш, каквито и убеждения да потърсиш, убийството винаги е гневен акт. Възможно е да не е пряко насочен към жертвата гняв. В интерес на истината, в повечето случаи, свързани със серийни убийци, става въпрос за неправилно насочен гняв, предизвикан от майка или баща и довел до непрестанно убиване.