Коди Макфейден - Тъмната страна

— Всичко това е много разочароващо — отбелязва Джезабел.

Мобилният на Джеймс иззвънява.

— Да? Какво? Добре. Благодаря. — Затваря. — Това бяха „Компютърни престъпления“. Имаме нов опит от страна Проповедника да качи клип на User-tube. Прихванали са го и сега ми го изпращат на имейла. Казаха, че е различен.

— В какъв смисъл? — питам аз.

— В този няма жертва, но ни съобщава, че съвсем скоро ще има такава.

— Виждам, че служителите на реда продължават да работят усърдно, за да премахват видеоклиповете ми от уебсайта, на който реших да ги публикувам. Това е разбираемо и определено не е неочаквано. Вече няма чак толкова голямо значение. Онези клипове, които качих, намериха своя път до хард драйвове по целия свят. Споделят се чрез новинарски групи, имейли и други сайтове за видеоклипове. Такова е естеството на интернет и причината да го избера като своя медия. Осъзнавам обаче, че това става все по-трудно. Силите на реда ще се опитват да спират посланията ми. Но и това не е неочаквано. Поради тази причина този видеоклип е изпратен директно на вас, онези, които ме преследвате. Осигурих ви всичко необходимо, за да ме намерите. Ако не го сторите, в следващите четиресет и осем часа ще убия отново. — Проповедника млъква за миг. Палецът му спира да се движи върху броеницата. — Ще го кажа пак: дадох ви всичко, от което имате нужда, за да ме откриете. Досега трябва да ви е станало ясно, че никога не лъжа и спазвам обещанията си. Намерете ме.

Клипът свършва.

— Защо иска да бъде заловен? — пита Кали.

— Това е следващата крачка — отвръщам аз. — Сега си мислите, че има публика. Почакайте да влезе в затвора. Ще се превърне в истинска знаменитост. Идеите му ще се разпространяват свободно, докато не забият иглата на смъртта в ръката му.

— Това ще го превърне в мъченик. Едва ли ще има нещо против подобна съдба — отбелязва Джеймс.

— Да се върнем на дъската — казвам аз и отново започвам да крача напред-назад. — Каза ни, че можем да го намерим с информацията, с която разполагаме. Също така ни увери, че никога не лъже. Съмнявам се наистина да е така, но в този случай му вярвам, защото той иска да го заловим. Пропускаме нещо. Какво е то?

Алън въздиша.

— Никога не съм бил особено добър в логическите задачи. Дай ми списък с хора за разпит и ще се радвам да работя, докато краката ми се подбият. Това е твоя територия, Смоуки. Твоя и на Джеймс.

— Трябва да е нещо просто — казва Джеймс и разглежда написаните на дъската имена. — Пропускаме го, защото е очевидно. Както пропуснахме, че изповедалните са източникът на информацията му. Те бяха пред очите ни през цялото време, затова не ги видяхме; бяха част от пейзажа.

— Прекалено очевидни — изрича Джезабел.

— Точно. Крие го пред погледа ни чрез съвсем лека дегизировка. Това нещо си е на правилното място, а ние неправилно търсим друго.

Спомням си какво казах в началото на заместник-директора относно Проповедника. Казах му, че е бил дегизиран на самолета с нещо простичко и вероятно с една-единствена отличаваща се особеност.

Нещо вътре в мен щраква.

Опитвала съм се да описвам този феномен на други хора, момента, в който внезапно осъзнавам нещо. Имам чувството, че губя време, сякаш част от съзнанието ми се изключва за милисекунда. Винаги съм се чудила какво се случва в тази милисекунда. Какво пропускам? Отговорът е прост: нещото, което трябва да видя, е пред мен, но все още не съм готова да го разбера. Възвръщам си изгубеното време, когато това се случва.

Току-що се случи точно това и се чудя: какво трябва да разбера? Какво е това нещо, което трябва да видя?

— Говори ми, Джеймс — промърморвам аз. — Изброй ми частите на проблема една по една.

Той не ме пита защо; вървели сме по този път и преди.

— Избира жертвите си според изповедите им. Способен е на това, защото поставя подслушвателни устройства в изповедалните в църквите, които се опитват да помагат на по-проблемните хора от обществото. Паствата на тези църкви обикновено са малки задружни общности.

— Спри. Защо са толкова задружни?

— Заради общо минало?

— По-просто е от това — отговарям аз. — Те имат само самите себе си. Никой друг не ги приема такива, каквито са, с всичките им проблеми и недостатъци.

— Така е… което ни връща обратно на същия път: хората са гледани под лупа, когато се присъединят към подобна група, и се забелязва, когато си тръгнат. Никой не си спомня мъж, който е напуснал по същото време, когато жертвите са изчезвали.