Коди Макфейден - Тъмната страна

Някой или нещо не са го разбирали в живота му. Някой или нещо, които са му били много близки, важни и свързани с представата му за него самия. Последствията от това са го разгневили и сега иска посланието му да не бъде заметено отново под килима.

Какво е посланието?

Няколко прости думи. Вече ги каза по няколко различни начина. Чувам ги като камбана в главата си: Не лъжи Бог.

Има един недостатък в логиката му, осъзнавам едва сега, една огромна, зееща дупка в твърденията му: хората, които уби, вече бяха изповядали греховете си. Направиха това, което им казваше, че трябва да бъде сторено. Коленичиха в изповедалнята и дадоха всичко от себе си, за да намерят кураж и да изрекат тежките думи.

Може би убиецът не е смятал, че жертвите му са били грешници. Вероятно те не са пример какво не трябва да се прави, а какво трябва да бъде направено. Може би фактът, че вече се бяха изповядали и си бяха осигурили място в рая, му позволяваше да убива, без да чувства вина, осигуряваше му оправданието, от което се нуждаеше, за да наруши една от заповедите, с която, изглежда, всички сме съгласни: „Не убивай!“.

Или може би, мисля си аз, тук нещата отиват по дяволите. Може би това е мястото, на което спира да действа логично и започва да се държи като луд. Създал е църква от идеи, но я е построил от убийства, с костите на жертвите си.

Може би, мисля си аз, въпреки всичките му речи за истината той е този, който лъже най-много.

Усмихвам се на тази мисъл. Харесва ми идеята, че изневерява на себе си и принципите си. Много ми харесва.

Ти не си различен. Поглеждам всички тези имена и виждам точно това. Също като останалите чудовища и ти не говориш с Бог, не говориш с мен; в крайна сметка говориш на някого, когото си познавал, и независимо колко много пищиш, той вероятно няма да те чуе.

Часът е десет. Всички сме се събрали в Офиса на смъртта и слушаме Джеймс, който обяснява какви са резултатите от телефонните обаждания.

— Успяхме да потвърдим точните църкви за около деветдесет процента от жертвите, убити през последните пет години. По-назад от тези пет години процентът е доста по-малък, защото свещениците са се сменяли.

Не се бях замисляла за това, но има логика. Католическата църква сменя персонала си също като всяка друга институция.

— Искам да отбележа, че свещениците от църквите, които жертвите са посещавали, си спомниха за тях без особено напомняне. Почти винаги става въпрос за жени в тежки моменти от живота им, които са се променили към добро. Има и някои изключения, разбира се, но в общи линии е така.

— Това съвпада с начина му на работа — съгласявам се аз. — Онези, които са се пречиствали, са променяли посоката в живота си.

— Подбирал е добре църквите. Повечето от тях, с няколко изключения, много приличат на „Спасителят“. Управлявани са от свещеници, които се опитват да помогнат на изпадналите в тежко положение.

— В тези църкви е била най-голяма вероятността да попадне на изключително проблемни хора — отбелязва Алън. — Такива, които няма да липсват на никого.

— Ето ги и лошите новини. Никой от свещениците, с които разговаряхме — нито един — не си спомня някой съмнителен индивид по времето, когато жертвите са изчезнали.

— Съвсем нищо ли не помнят? — питам аз.

— Не. Бяхме пределно ясни какво търсим. „Спомняте ли си някого, който е напуснал горе-долу по същото време, когато тази жертва е изчезнала?“ Нито един положителен отговор на този въпрос.

Изумена съм. Не съм изненадана, че повечето не са забелязали нищо. Бил е внимателен, а хората не са особено наблюдателни… но никой да не си спомня нищо? Това е много странно.

— Имало ли е някакви чистачи?

— Попитахме и това, разбира се. Повечето от тези църкви са прекалено бедни, за да плащат на някого да чисти. Сами вършат тази работа.

Поклащам глава.

— Да опростим малко нещата. Нуждаел се е от достъп и е трябвало да се впише. Особено в подобна среда. Тези църкви са малки, а енориашите са задружни. Ще е много трудно някой непознат да се присъедини към тях и да не изпъкне.

— Може да се преструва на един от тях — предполага Кали. — На отхвърлена душа като всички останали.

— Тогава защо свещениците не си спомнят нищо? Той е щял да си тръгва, след като си е свършил работата. Освен това, ако съдим по отец Йейтс, си имаме работа със свещеници, които са свикнали да си държат очите широко отворени. Наясно са, че не проповядват пред паство от невинни овчици.